800 ГРАДУСА ПО ТОТЕВ

октомври 5, 2008 at 9:33 am (Публицистика) (, , , , , )

ВСИЧКИ СА ПОКАНЕНИ!

 

Малката пластика рядко се превръща в голямо събитие, но изложбата “Скулптура и рисунка” на Иван Тотев, която се открива във вторник в Софийската галерия “L`Union” със сигурност ще се превърне. Защото там може да се види друг рядък феномен – как ефирният дух е стъпил здраво на краката си.

И всички са поканени!

След изключително успешната изява в родния Пловдив по-рано тази година, Иван сега прави първата си самостоятелна изложба в София, като представя 13 пластики, десет от които се показват за първи път пред публика, както и десет рисунки.

Вернисажът ще бъде във вторник, 7 октомври, от 19 часа, в галерия “L`Union” /ул. “Шипка” 43, входът е откъм ул. “Асен Златаров”/.

 

800 ГРАДУСА ПО ТОТЕВ

 

Пламен Асенов

 

05.10.2008

 

Осемстотин градуса е температурата, при която се топи и отлива бронз. А Тотев е пловдивският скулптор Иван Тотев.

Бог може и да не е догледал някое кътче от Вселената, но когато е създавал Иван, със сигурност е използвал и двете си ръце и го е направил като човек, здраво стъпил на земята.

На пръв поглед така изглеждат и скулптурите му – стабилни, тежки /и то не само заради материала/, дори леко тромави. Това обаче е само на пръв поглед. Когато останеш замалко сред тях, дори без да ги гледаш специално, започваш да виждаш ефира, от който са направени. Усещаш напрежението на духовните пространства, които ги изпълват. Разбираш, че обемите са нещо не само външно, но и вътрешно. И дори понякога започваш да се страхуваш да не литнат – когато забележиш, че са на ръба на полета.

 

Към светите земи

 

“Има една мисъл, че изкуство е това, което не може да не бъде направено. Става дума, разбира се, за едни екстремални жестове и актове, при мен не е точно така. Но всяко нещо, което съм направил, ме е вълнувало по някакъв начин и е лежало в мен, излязло е в тая си форма, в която го виждаш – с лаконизъм, с обобщеност. Опитвам се да махам абсолютно всичко излишно, без което може, да сведа нещата до знака. Бих казал, че понякога съм седнал на ръба, на оня ръб, където нещата аха да престанат да съществуват като художествен образ, защото има едно изчистване, след което те вече стават схема. Но мисля, че не съм прекрачвал оттатък.

Основно вярвам в това, че всяко изкуство разполага с определен набор изразни средства, които трябва да използва. И талантът е в способността да използваш именно наличните средства, без да изпадаш в комбинаторика. Защото в комбнаториката има особен чар, ама той е много евтин чар.

Скулптурата борави със светлосянката. Тя въздейства чрез светлосянката, защото обема сам по себе си, без светлината, нали…..И вече ритъма от светлини и сенки е това, което въздейства. Старал съм се нещата да действат ненатрапчиво. Ако човек направи усилие да погледа, да остане насаме с тях, да се остави да го облъчат….. Досега не съм го споделял с друг, но доста хора са ми казвали, че като гледат мои работи, в първия момент остават хладни. И едва ако са направили “грешката” да останат с тях насаме известно време, почват да чувстват въздействието.

И точно в тая посока са търсенията ми – да не е декларативно изкуство, да не е…..да та фаща за пеша и да те опъва, нали…..Обратно, да те остави – ако искаш да го подминеш, добре, няма лошо.”

 

Корабокрушение

 

Да се заеме подобна творческа позиция в един свят, който непрекъснато “те фаща” и те дърпа за пеша с агресивни реклами и крещящи PR акции очевидно не е лесно и трябва да си стъпил на здрав фундамент.

Двама

 

 “Най-харесвам традицията, която идва от Двуречието и Египет. Все по-хладен започвам да ставам към Хенри Мур например и все повече започва да ми харесва Пикасо. И като художник, но и като скулптор. Всъщност и Александър Калдер. При него има една тромавост, която аз също търся.

Като цяло харесвам конструктивните неща, не обичам аморфната скулптура, тази, която служи за украса, която е така…..лежерна, интуитивна. Смятам, че скулптурата трябва да носи напрежение и дори леко да смущава зрителя.

За жалост, в момента тнденциите в цял свят са към шоу, към една временност, за разлика от продължилата доста години традиция да се търси личността на автора. Динамиката на живота ли е причината, това пренасищане със значения и с проблематика ли…..Водораздела го формулира най добре унгареца Вазарели. Той  има една мисъл – докога абстракционистите ще занимават света със собствените си проблеми, когато има хора, които живеят  в нищета и ние трябва да им дадем малко красота. И оттам нататък тръгват едни красоти, едни веселби…..И все повече се гледа на хората, които влагат душата си в изкуството, с едно…..с отегчение.

Бикът на Маринчо

 

Иван е зъвършил в Търново при големия български скулптор Ненко Маров. За разлика от своя професор-монументалист, когото безкрайно цени и уважава обаче, при него – най-вече житейски – нещата така се стичат, че остава при кавалетните форми. Има хора, които казват, че не ходят на балет, защото не разбират как с някакво си движение на ръката или крака може да се изрази цяла сложна гама от душевни състояния. При малката пластика контактът със зрителя изглежда още по-труден – не стига, че пластиката дори не си мърда ръката или крака, а не може да  използва и внушението, което някак естествено идва от големия размер на монументалните неща.

Кентавър

 

“След гръцкия класицизъм, всъщност един гений като Микеланджело възражда  пак представата на класицизма за скулптурата като застинал балет – щрак, една снимка на някакви фигури, които гримасничат, жестикулират – в пантомима, която обаче е застинала. А пък в други големи цивилизации като египетската например, това нещо го няма, в гръцката класика почти го няма, нещата са много с мярка. По късно в готиката – вълшебни неща, много силни неща…..И модерната пластична култура, не само скулптурата, по същия начин търси някакъв друг изказ.

И тук сега е големия въпрос – как можеш да внушиш нещо, без да го разкажеш? Да няма сюжет, да няма жест, да няма пикантерия…..Защото и по света е така, макар не в тия мащаби, но в България пикантерията взема застрашителни размери. Цени се в кавалетното изкуство нещата да са колкото може по-реалистични, да има шега или виц, директно, и ако той е циничен, – още по-добре. И да има някакви такива…..полови органи, нокти, вени, зърна, задни части, изобщо – пикантерия отвсякъде.

И с всичко това аз искам да нямам нищо общо. Понякога дори и ако малко нещо такова се появи в моите работи, веднага се дистанцирам. Но това в скулптурата се цени много в момента. Хората си купуват такива пластики, слагат си ги по бюрата, радват им се. Мома, примерно, която прави свирка на поп…..К`во да ти кажа….. Щом за хората това е важно, аз не мога да го променя. Тоя, който решава да направи кариерата си, като използва точно тези качества на хората, не мога да го променя. Но нямам право и да го съдя, нали, той си е избрал пътя, аз съм си избрал другия.”

Фамилия

 

В тоя свят са познати много пътища – път на коприната, път на подправките, път на петрола. Има също така пътища за Рим и път за Ада. С най-добри намерения Иван обаче е избрал за своето изкуство пътя на бронза. Защо бронз, а не дърво или камък например.                                         

Фамилия-3

 

 

“От време на време един любим мой автор, пишещ по формалните въпроси на скулптурата, Марсел Жимон, се цитира от хората, които работят с камък. Той развива едни мисли, като противопоставя моделирането на ваенето. Моделирането е работата когато тръгваш отвътре навън – глина, гипс, восък, значи и бронз, ако го приемем за тяхно производно. Докато ваенето е когато отнемаш от материала. И Жимон казва, че истинската скурптура е ваятелската. Аз Марсел Жимон иначе много си го харесвам и обичам. Но по този пункт съм хладен. Добре, имаме камък или някакъв твърд материал, от който трябва да отнемем, за да създадем художествен образ. Добре, много хубаво, гениелни примери, шедьоври има…..Обаче пък съществува и другия вариант – няма нищо. Тръгваш от нищото – и започваш да трупаш. Някой може в този вариант да се чувства и Господ, нали, че от кал започва да създава…..Няма такова нещо при мен, пък и предполагам при повечето  хора, които са с акъла си…..Обаче тръгваш от нищото, буквално от нулата…..И започваш – създаваш един нов свят, за който те провокира нещо, което е другаде, не в самия материал. Освен това на един етап от правенето на металната пластика се случва истинско чудо – работата изчезва и се появява в новото си качество. Защото, ако работиш с глина, ти един път унищожаваш глината, след това на нейно място идва восъка, след това восъкът изчезва, ама съвсем изчезва…..И на негово място идва вече  метала. Има в това нещо от чудото на живота и смъртта.

В последно време обаче, понеже така или иначе съм тръгнал по някаква не съвсем комерсиална нишка, все повече си мисля, че трябва да се продължи с бронза дори просто ей така, на инат. Защото в момента камъкът е много на мода. Всички новобогаташи и бизнесмени смятат, че камъкът е топъл материал, че той добре се вписва в интериори и екстериори…..ей такива едни глупости…..То не че не е така, само че това е най-лесният, формалният подход. И камъкът, понеже е чаровен материал, успява да тушира несполуки – формални, пластични, идейни. Често пъти с две-три хватки нещата някак си добиват относително наподобяващ художествено произведение вид. А всъщност цялата тази пленерна каменна пластика, дето я има навсякъде по България, е показателна за това скриване зад материала. При бронза има една друга мобилизация…..Макар че в края на краищата – дали бронз, дали камък, дали дърво, човек реализира способностите и личността си, нали?”

 

Сфинкс

 

Другата мобилизация при работата с бронз, за която говори Иван, включва също и мобилизация на финансовия ресурс на самия автор. Защото технологията е такава, че за да види работата бял свят, самият скулптор трябва първо да плати на леярната, за да я отлее. Често пъти това не са никак малко пари, които влагаш, а после седиш и чакаш, докато…..

 

Торс

 

“Всъщност – няма докато….. Всеки си носи кръста. Тук интересното…..и хубавото, и лошото е, че специално моите работи се харесват на един по-малък кръг от хора. Давам си ясна сметка, че тези хора, които декларират, че харесват моите неща, са показвали отношение и са го доказвали по някакъв начин. Това в повечето случаи са акули в нашия бизнес, в бизнеса с нашия занаят. И това са хора, които – да, харесват те, обаче искат да притежават твоите неща или безплатно или като те смачкат и те поставят на колене. Това са големите колекционери, големите търговци, които наистина имат – ако не вкус – поне нюх за това. Но те са и…..просто са…..Абе там борбата е жестока.

И затова хем те ласкае, като получиш един такъв косвен или пряк комплимент от подобен човек, хем те държи здраво стъпил на земята, защото знаеш, че от такъв интерес в материален смисъл за теб лично не следва нищо добро. Даже обратно. Но е приятно, какво да се заблуждаваме сега. Един голям, могъщ колекционер като дойде, макар че иска да те навежда и едва ли не да те ограби, самият факт, че ти обръща внимание, пак те ласкае. Приятно е.”

Селски бик

 

Темата за пазара на изкуството в България е безкрайна и безкрайно сложна. Но при всички случаи включва въпроса за механизмите, по които става реализацията на творбите и как хората оцеляват в тези механизми.

 

Тритавър

 

“Не ми се иска много да припомняме комунистическите времена, когато имаше едни художествени съвети…..или комисии…..Истина е, че на комисиите нещата се разглеждаха цялостно – имаше скулптори в тях, имаше архитекти, имаше технически лица. И въпреки това имаше безобразни произведения. Да оставим идеологическата страна на нещата, от формална гледна точка безобразни…..Сега липсата на този орган от една страна е по-демократично, от друга страна дава възможности за прояви на непрофесионализъм, и, второ – инвеститорът сега е господ. Някой ще каже, че така трябва. Не е така. Не може само според паричките.

Специално в Пловдив – който има пари, може да си сложи пластичен знак буквално където си иска. Въпросът е общината да не дава пари. А абсурдът на цялата история е, че през тези последни осемнадесет години, когато цялото общество живее в криза, в Пловдив се направиха повече паметници и пластични знаци, отколкото през всички петдесет години комунизъм. Но общественият интерес не винаги съвпада с интереса на този, който дава парите. Бих казал, че дори в повечето случаи не съвпада и примери такива има много.

Другото, което е, че нещата започват да звучат мизерно. Защото – можем да критикуваме комунистите и техните художествени съвети, но не може едно монументално художествено произведение, което има постамент или стъпалца към някаква площадка, да са облечени с два сантиметра гранит. Като че ли това е някакъв клозет.

Това, за което аз често пледирам, и някои колеги впрочем ми се сърдят за това, са ясни правила. Не финансови инжекции от държавата, а именно ясни правила. Аз не знам как оцеляват скулпторите в България като цяло. Знам обаче че в Пловдив скулпторите, които искат да реализират нещо мащабно, се стараят да завързват приятелски връзки с влиятелни хора от общината. Това е начина. Няма друг. А иначе почти всички са на някаква работа, най-вече преподавателска, което за мен е тъжно. В повечето случаи хората имат болезнено съзнание, че правят жертви, за да осигурят препитанието си.”

 

Всъщност – кои от жертвите са за предпочитане? Тези, сегашните или онези, предишните? Да изживее човек първите тридесет години от живота си в една система, която ясно и последователно не приема, не е ли ограбване, не просто жертва?

 

Баварски аслан

“Във всеки момент съм си харесвал живота, независимо от всичко. Но не съм щастлив, че съм живял при комунизма. Чувствах се като смазан, просто, като в клещи, като в затвор. Вече капак на всичко беше тъй нареченият възродителен процес. Аз съм православен християнин и не искам да си сменям вярата, но заедно с това съм толерантен. И как така, бе, идва някой си един ден и ти влиза вътре в душата, като ти сменя името…..Защото името е част от душата на човека, скоро пак си дадох сметка за това, когато трябваше да изберем име на моя малък син. Името е свързано със  съдбата на човека. А  алтернативата на това е татуиран номер на ръката – както всички насилствени режими са се опитвали да го направят. И как така – влиза някой в къщата ти и заявява, че ти не си Асан, а си Асен. Абе как така, бе? Просто нещо в мен тогава тотално се пречупи и разбрах, че тия хора са престъпници в дълбоката си същност.

В последните години вече си признах, че съм консервативен не само по отношение на морала, но и по отношение на изкуството. Когато бяхме млади и властваше

соцреализма, аз си мислех, че съм радикал. Обаче когато  се отвориха вече възможностите за изява и неконвенционалните форми навлязоха тук, разбрах, че имам достатъчно възможности да си работя в конвенционалните форми.

Значи – консервативен съм в житейски план, щото не съм склонен на експерименти, но от друга страна съм радикален, спрямо оня морал, комунистическия, спрямо такива неща като дружбата с Русия, православното братство, мюсюлмански дъги, простотии, които като ги чуя и настръхвам. В чисто политически план пък доста години съм се възприемал като либерал, но напоследък все повече се заглеждам по  консерватизма като нещо автентично. Друг е въпросът доколко в България присъства истинския политически консерватизъм.”

 

Въпреки че тази година стана на петдест и колкото и да е консервативен човек, Иван все пак е от поколението, което не само може да понесе, но и да поднесе всякакви житейски изненади. Доказателството – неговия новороден син, който твори скулптури само в памперсите. Засега.

Минотавър

 

“Често срещано сред художниците, дори  и сред тия, които имат деца, е да не полагат много грижи за тях, да живеят своя артистичен живот. А има и други, които осъзнато смятат, че не трябва да имат деца, за да имат време да направят произведенията на изкуството си. Аз смятам, че всяко нещо оставя у теб отпечатък. Това, което правиш и трупаш, е твоя си живот и, колкото и да е условно, то се пренася и в работата ти. И грижите за децата, притесненията, усилията, всичко това е част от богатството ти, това е житейския ти багаж. А от друга страна – желанието да се възпроизведеш, дори не точно да се възпроизведеш ти самия, а с жената, с която живееш и която обичаш, да създадете нещо общо, това е нещо велико.”

 

Е, кой каза, че да си творец е занимание самотно? Или че за Сътворението ти трябват точно осемстотин градуса по Целзий?

 

 

 

 

 

 

 

 

Реклама

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: