ОТ ПЪРВОТО ДО ПОСЛЕДНОТО УМИРАНЕ В ЖИВОТА НА КОСТА ПАВЛОВ

октомври 3, 2008 at 6:27 am (Публицистика) (, , , , , , )

Разговор на Фили Ладгмън от радио SBS, Мелбърн, Австралия, с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

 

02.10.2008

 

/Фили/

Почина поетът Константин Павлов.

Това не е новина, а епитафия.

На 29 септември, на небиблейската 75-годишна възраст, както се съобщава – след продължително и тежко боледуване – един от най-големите поети на България се пресели отвъд, за да заеме там мястото, отдавна запазено за него.

Константин Павлов е роден през 1933 година в несъществуващото вече село Витошко, сега на дъното на язовир “Студена” край Перник. Следва право в Софийския университет, но не завършва. От 1957 до 1966 година работи за кратки периоди като редактор в Радио София, издателство “Български писател”, вестник “Литературен фронт” и “Мултифилм. През този период издава и първите си две поетични книги – “Сатири” през 60-та и “Стихове” през 65-та година. Следва десетгодишен период, в който има забрана от комунистическите власти той изобщо да работи и да публикува свои творби.

През 1975 година “получава разрешение” за работа в “Българска кинематография”, приет е за член на Съюза на филмовите дейци, а пет години по-късно – и за член на Съюза на писателите. Въпреки че неговите поетични книги продължават да не се издават, през това време излизат няколко филма по сценарии на Константин Павлов, които дават повод да се заговори за появата на ново, експериментално българско кино – “Спомен за близначката”, “Чуй петела”, “Илюзия”, “Масово чудо”, “Бяла магия”. През 83-та, във връзка с петдесетгодишнината на поета, неохотно, но заради правото, което има като член на СБП, режимът все пак разрешава появата на книгата му “Стари неща”, в която са събрани стихове от първите две книги на Коста Павлов. Едва през 89-та година, когато светът вече е друг и промените в комунистическия свят са неизбежни, на бял свят излиза и книгата му “Появяване”, в която се представят непечатани дотогава неща. Оттогава до смъртта си Константин Павлов издава поне още шест нови книги, получава и няколко литературни награди.

За поета Константин Павлов са казвани много думи – от нелепото “откровение” на вече забравен комунистически придворен писач, че той си останал само недоразвит поетичен талант, до възторжената оценка на голямата руска поетеса Ана Ахматова, която още в края на шесетте години заявява: “Константин Павлов е най-големият български поет, когото някога съм чела!”

 

– Пламен, особено през последните дни, след смъртта на Константин Павлов, тази оценка на Ахматова постояно се цитира, много хора твърдят, че си е отишъл един от най-големите български поети изобщо. И в същото време, както често се случва, самите те признават, че си е тръгнал недооценен от този свят. Защо се получава така?

 

– Да бъдеш поет в България е занимание опасно, Фили и съдбата на мнозина от най-добрите български поети е доказателство за това.

Някога Иван Динков, един друг велик български “поет на болката”, както го определят критиците, написа следната строфа:

 

“Пък и всичко е до знак набрано,

пък и всичко прави равен сбор –

след смъртта на Димчо Дебелянов,

ангелите вече нямат хор.”

 

Мисля си, че нещо подобно трябва да напише някой и за Коста Павлов, за да започне той истински да живее отвъдния си живот в отсамната поетична реалност на България. Разбира се, с уговорката, че тъкмо ангелският хор едва ли е най-подходящото място за неговия изтерзан, болезнен и саркастичен глас. Какво може да се чуе от такъв глас?

Моите стихове никой не ги печати.
Никой не ги чете.
Те са опасни –
будят долни инстинкти,
развращават духа.
(Както казва онзи,
дето ще се появи на края.)
Особено са вредни за деца.
И възрастни.
Напуснаха ме всичките приятели.
Разлюбиха ме всичките момичета.
Една вдовица каза, че съм демоничен тип.

Откъсът е от стихотворение, наречено  “Прекрасното в поезията или жертва на декоративни рибки” на демоничния тип Коста Павлов и се появява още през 65-та година в книгата му “Стихове”. Аз не знам, Фили, колко от нашите слушатели помнят онези времена в България и могат ли да си дадат сметка какво значеше тогава, при тотално победилия соцреализъм, човек да издаде книга с подобни текстове, които освен това имат претенцията, че са поезия, при това истинска. Всъщност, от гледна точка на тогавашните литературни и идеологически влъхви, а и от гледна точка на тогавашните “редови” поети, които продължаваха да дрънкат рими по вазовски в прослава на партията, тези стихове наистина звучат като нещо невъобразимо, като антипоезия, като думи, които рушат светостта на лиричното изобщо. Нещо повече, с това разрушаване на одобрената от властта представа за поезията, те са опасни, защото могат да разрушат и представата на публиката в България за околния живот, който по това време беше възхваляван почти като рай. Или поне като рай, който почти е дошъл.

– Пламен, според теб чисто емоционално-поетичен ли е този бунт на Константин Павлов или съзнателен опит да се рушат стереотипите?

– За съжаление аз не познавах лично Коста Павлов, Фили, не съм говорил с него и нямам какво да кажа “от първа ръка”, изводите си правя само от поезията му. В случая смятам, че има едно развитие, едно движение от първичния, стихиен бунт, към осъзнатото противопоставяне. Но това движение, струва ми се, става доста бързо, развива се за времето между първата и втората му книга, тоест – между 60-та и 65-та година. Това може да се види, като се прочетат хронологично стиховете му. Съдя за това негово “израстване”, колкото и условен да е този израз, също по факта, че от един момент нататък той много добре знае какво прави и какво го чака заради това, което прави. С други думи – открива разликата между урунгелите и урурунгелите. Която, както сам казва, е същата като разликата между ангелите и архангелите. Ето откъс от стихотворението “Въздушна целувка”, който, надявам се, малко изяснява нещата:

…А когато урурунгелите* капнат от умора,
аз самичък си измервам лакът разстояние
и поставям две купчинки габъри
(обърнати нагоре).
После коленича върху остриетата,
умолително ръце напред протягам
и прошепвам влажно с дън душата си:
«Хайде да се обичаме…
Хай-де да се о-би-ча-ме…»
И започвам да бера с обезноктени пръсти
алените рози,
цъфнали върху лицето ми.

“Мълчаливецът, чиито глас се чува силно” – това определение за Коста Павлов, което срещнах наскоро някъде, сякаш най-добре съумява да опише личната ми представа ми за него. За първи път прочетох стиховете му през 83-та година, от книгата “Стари неща”. Тогава бях на 25, живеех в Кърджали и със Стойко Стоянов, колега журналист и приятел, “открихме” невероятното стихотворение “Интервю в утробата на кита”:

– Къде беше –
питат ме –
повече от три десетилетия?

– Бях в утробата на Кита.
Всички виждате,
нарочно питате.

– Как прекара –
питат ме –
три десетилетия в търбуха му?

– И това го знаете –
комар играх
с оня комарджия… Йон библейския.

Та, същата вечер със Стойко, опиянени от усещането за поетична свобода, а, доколкото си спомням – и от някои по-прозаични, освобождаващи духа течности – обикаляхме по нощните улици на Кърджали и рецитирахме на висок глас:

– Ама Йон излезе –
викат ми, –
теб защо те няма –
питат ме.

– Йон излезе –
господ го откупи,
а за мене дявола не даде пукнат грош.

– Страшно ли ти беше –
питат ме –
толкова десетилетия?

– Страшно беше,
скучно стана –
пушех и мълчах,
мълчах и пушех…

Милицията онази вечер не ни прибра да мълчим и пушим на топло, но не само защото бяхме “известни” местни журналисти. Сигурен съм също, че милицията не ни прибра и защото не разбра какво означават самите стихове, така че работата се размина безболезнено. Ако говорим на чисто житейско ниво. Иначе на другото ниво поезията на Коста остава като никога незатваряща се рана.

– Смъртта му вероятно по подобен начин ще остане като незатворена рана и за самата българска поезия?

– Сигурен съм в това, Фили. Коста Павлов беше поет, който разчупи рамките на самата представа за поезия в България и неслучайно хората от по-новите поколения поети по един или друг начин са негови последователи. Не искам да кажа, че някой го копира, ясно е на всички, че това е безсмислено, а и невъзможно. Но силната вътрешна съпротива и търсенето на нови измерения в словесното и духовното пространство са нещата, които ни останаха от него в наследство. Що се отнася до самата смърт, тя е чест гост в стиховете на Коста Павлов и той, струва ми се, познава и кътните и зъби, ако се съди например по заглавното стихотворение на книгата “Агонио сладка”:

Първото ми умиране –
като преживяване –
беше изключително.
Повторенията изхабиха чувството.
Предвкусването на самата смърт обаче –
полъх, тембър, аромат, видение –
призвежда по-сладостни тръпки. –
Всеки път.
Сякаш любиш,
полубезплътно,
самия себе си.
(„Обладаваш така,
както би обладал огледало.“

Подписано – К. Павлов

 

 

  

 

 

 

 

 

 

 

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: