ТАПИ В УШИТЕ ИЛИ ЩО Е ТО ИНФОРМАЦИОННА ИНФЛАЦИЯ

май 23, 2008 at 6:50 am (Публицистика) (, , , , , , , , , , , , , , , , , , )

Разговор на Фили Ладгмън от радио SBS, Мелбърн, Австралия, с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

 

23.05.2008

 

/Фили/ Предварителните прогнози на управляващите в България, че първата година от пълноправното членство в Европейския съюз ще бъде най-трудната за страната, вече изглеждат напълно опровергани от последвалите развития на практика във всички сфери на обществения живот през последните месеци.

Две хиляди и осма – втората европейска година на България, започна с посещение в София на сегашния руски премиер Владимир Путин, тогава все още президент на Русия. С него на практика стартира и поредица от събития, които доведоха до влошаване на отношенията България – ЕС до степен, в каквато не са се намирали от 18 години насам. Макар да изглежда – и най-вероятно наистина да е – повече случайно съвпадение, на този факт не може да не се гледа и като на символичен.

Така или иначе, не заради сервилното отношение на българските власти към Путин и не заради сключените в София договори, които поставиха българската икономика  на практика в сто процентова енергийна зависимост от Русия, а заради разкрития за финансови далавери и неадекватни реакции на българските власти към тях, Европейският съюз прекрати временно плащанията по две от основните си финансиращи програми – ФАР и САПАРД. Те подпомагат селскостопанските производители и изграждането на пътната инфраструктура и въпреки уверенията на висши български чиновници, че бързо ще бъдат взети мерки и плащанията – възстановени, това не стана и досега. 

От февруари насам тонът на Брюксел към София започна да се втвърдява все повече, което съвпадна и с поредица от по-малки или по-големи вътрешни кризи. Най-сериозната такава криза се разрази около скандала в МВР и поведението на вътрешния министър Румен Петков, за когото се появиха данни, че се е срещал с хора от средите на организираната престъпност и сериозни съмнения по отношение на кадровата му политика, използването на специалните разузнавателни средства и много други. Така недоверието към България в Европейския съюз се засили още повече и се стигна до правителствени промени, което обаче не успокои ситуацията.

Както можеше да се очаква, тези развития насочиха и все по-внимателните погледи на европейските медии, а оттам и на европейското обществено мнение към България. Какво виждат обаче те тук, как го отразяват и какви са последствията от това.

 

– Пламен, някои специалисти твърдят, че дори лошата реклама е по-добра от липсата на реклама. Можем ли да отнесем това и към начина, по който ситуацията  в България се отразява от медиите в Европа?

 

– Според мен, Фили, в случая сме свидетели на нещо, което бих определил като  информационна инфлация. Това значи – форма на инфлация, при която има все по-голям брой публикации, но те в крайна сметка водят до все по-малка обществена информираност и други негативни ефекти.

Какво имам предвид? Ами например инфлацията в България за миналата календарна година беше близо 14 процента. В края на април 2008-ма се отчете, че на годишна база, тоест, от април 2007-ма досега, инфлацията е вече близо петнадесет процента. Всички губят от това, единствено правителството е доволно, защото така се трупат пари в извънбюджетните сметки, които то може да харчи на практика безконтролно.

По същата схема може да се направи преброяване на публикациите, които се отнасят до България в европейските медии и то вероятно ще установи, че процентно броят им напоследък се увеличава. Ако преброяването се поръча от българското правителство, вероятно то ще отчете нарастването на бройката като значим показател за подобряването на имиджа на България, за повишаването на интереса към страната и т.н. Само че всички ще знаят, че това е балон, пълен с въздух.

Информационната инфлация в случая включва три изключително важни елемента.

На първо място това е структурата на повишения информационен интерес от европейските медии. Тя продължава да бъде същата, както и досега, тоест – за България се пише само по отделни, конкретни поводи, които са провокирани от значими събития или се очаква да провокират значими събития. Страната се наблюдава отдалеч, като специални кореспонденти пристигат тук само при ключови международни или вътрешни прояви, а за откриване на местни бюра на големите световни и европейски медии и дума не става. Сам по себе си този факт вече е достатъчно показателен за това, че никой няма интерес да следи развитията в България чак толкова отблизо, а подтекста в случая казва, че страната не се смята за толкова важна и значима в общоевропейските дела. Всъщност, даже не толкова го казва като новина, а по-скоро го потвърждава като нещо, което всички в България така или иначе си знаят.

Вторият важен елемент на информационната инфлация е свързан със съдържанието на материалите, които се публикуват. В повечето случаи, говоря за последните месеци, тонът на публикациите става все по-критичен, а това всъщност удвоява отрицателните ефекти на вида инфлация, за която говорим. Защото, ако още веднъж направим пряка аналогия с финансовата сфера, парите, дори инфлационни, не снижават качеството си като хартия, като изображение или дори като отбелязана върху тях номинална стойност. Докато негативните коментари и пряко, и косвено, водят след себе си редица негативни последствия.

Разбира се, веднага бързам да кажа, че негативните публикации не са някаква проява на злонамереност от отделни западни медии или журналисти, а опит за наистина обективна оценка на случващото се. Само че българското правителство и представителите на управляващите все по-често напоследък ги тълкуват точно по този начин, едва ли не като някаква организирана акция против България, чиято цел е да я очерни и изкриви представата за нея. И точно тази тяхна реакция ни води до третият елемент от информационната инфлация, а именно – опитът външните анализи да се неглижират, ако може дори да се скрият от българската общественост или поне да се сбутат в някой отдалечен ъгъл.

 

– Какви са механизмите за това?

 

– От една страна – автоцензурата, а до голяма степен и липсата на истински професионализъм сред журналистите в България, включително шефовете, които пряко управляват екипите. От другата страна е скритата цензура, налагана от властите, които имат директно влияние в държавните медии, а в частните – ако не оказват натиск пряко върху отделни журналисти, то използват икономическите или други обвързаности на техните собственици. В края на краищата, когато тези мерки се окажат недостатъчни и на българската общественост все пак станат известни по-сериозните критични мнения на западни журналисти, то управляващите започват публична кампания, като се опитват да доведат до разгаряне на особен вид патриотични страсти.

 

– Има ли конкретни примери за това?

 

– Ами да си спомним, Фили, патриотарската истерия от миналата година, която на известни нива продължава и досега, по повод едно немско изследване на картина, свързана с Баташкото клане. Начело на кампанията тогава застанаха най-тиражните български вестници с немски собственици, а в нея се включи дори президентът Георги Първанов.

Или да си спомним истеричните реакции, последвали направените от екипите на ВВС филми за организиран трафик на хора от България и за тежкото положение, в което се намира Дома за деца с увреждания в село Могилино.

Най-пресният пример беше заканата отпреди два месеца на тогавашния български вътрешен министър Румен Петков да съди немски журналист, който изнесе данни за негови обвързаности с различни бизнесструктури и изобщо за тъмни петна в биографията му.

 

– А как се приемат различните силно критични публикации, които се появиха напоследък точно покрай влошаването на отношенията между България и Европейския съюз?

 

– За момента властите не реагират, но и тези публикации не се разпространяват много-много. Имам усещането, че все още сме по-скоро на етапа “затъмнение”.

Питам се колко души в България например научиха за появилата се в авторитетния германски вестник “Ди Велт” статия със заглавие – “Никой в Европейския съюз не е нарушавал правилата, както прави България”.

Вестникът изнесе информация за основните проблеми, станали повод за критики от евросъюза – злоупотребата с европейските фондове, лошата комуникация на българските с европейските институции, несправянето в борбата с корупцията и организираната престъпност. “От гледна точка на Брюксел нито една страна не е нарушавала досега правилата на общността, както България” – казва “Ди Велт”. Вестникът коментира обаче, че Европейският съюз донякъде изглежда хванат в собствения си капан, защото ако наложи прекалено силни мерки срещу България, рискува да провокира от една страна засилване на антиевропейски настроения сред населението, а от друга – ответни мерки от страна на правителството, което може да блокира общоевропейски решения, за които е нужен консенсус.

Питам се също колко души в България научиха и имат възможност да се замислят върху доста нелицеприятните изказвания, прозвучали в Хумболтовия университет в Берлин по време на конференция на българисти. Например за изказването на професора-етнолог Клаус Рот, според който подлежи на дискусия въпросът дали България наистина прпинадлежи на европейското културно пространство, при наличието в страната на такъв масов феномен като “чалга-културата”.

Или лекцията на д-р Клаус Шрамайер, в която се задава въпрос не дали преходът в България вече е завършил, както смятат мнозина, а дали изобщо е започвал. Според Шрамайер никой не може смислено да обясни какви точно политически съображения са надделяли над изискването за спазване на Копенхагенските критерии, така че България да бъде приета в Евросъюза на всяка цена. “Ако причината е била в неоправдания оптимизъм, че самото приемане ще оправи нещата, действителността го опровергава изцяло – казва Шрамайер и продължава: – Отогава досега нищо не е е оправило. Събитията в България от последните седмици потвърдиха и най-лошите опасения.”

Подобен тип публикации могат да се намерят твърде трудно от българската читателска публика – само в някои информационни сайтове, които така или иначе са с ограничен капацитет.

Малко по-различна е съдбата на публикации като тази в английския вестник “Гардиън”, в която всъщност се отправят критики към самия Европейски съюз за прилагане на двойни стандарти по отношение на две страни – България и Италия, които по принцип са еднакво пълноценни членове на общността. “Европейската комисия иска жестоки наказания за България заради неуспеха и да се справи с организираната престъпност, но не иска същото за Италия” – пише вестникът. Макар и тук да се обсъжда неприятна за България тема, като се прави директна съпоставка с неаполитанската Камора и безсилието на италианските власти да се справят с нея, все пак тази публикация намери място и в някои от най-тиражните български издания.

Което означава, че от своя страна българските медии прилагат двойни стандарти по отношение работата на западните си колеги, като подбират и представят на публиката си само привидно разнообразие от гледни точки, привидност, изгодна повече на управляващите, отколкото на самата публика.       

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: