СВОБОДАТА, САНЧО…../част първа/

февруари 29, 2008 at 6:59 am (Публицистика) (, , , , , , , )

Разговор на Фили Ладгмън от радио SBS, Мелбърн, Австралия, с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България  

29.02.2008 

/Фили/ Свободни избори, свободен пазар, свободни медии, свобода на съвестта, свободно движение на хора, стоки и капитали…..След пълната несвобода по времето на комунизма в България, през годините на прехода подобни изрази от цел и стимул на общественото развитие постепенно се превърнаха в рутинно всекидневие.

По принцип теоретиците на демокрацията по света тълкуват такава рутина доста противоречиво.

Според едните, които разглеждат процеса като положителен,  достигането до такова състояние означава, че базисните демократични принципи са станали истинска част от тъканта на общественото мислене и развитие, започнали са да се вкореняват дълбоко и това е гаранция за дълготрайност и необратимост. Те смятат, че когато гражданското общество в действителност живее според тези принципи, то няма нужда хората постоянно и да говорят за тях – също както никой не повтаря постоянно на майка си, че я обича.

Според другите обаче динамичната природа на общественото развитие, смяната на поколенията, бързо изменящия се свят наоколо и редица други фактори всъщност изискват свещените крави на демокрацията да не бъдат заключвани в обора, а да бъдат впрегнати в ралото, да бъдат неизменно пред очите на всички.

В България подобни спорове все още не се водят и това изглежда като една от особеностите на демократичния преход в страната, който продължава вече почти двадесет години. За разлика от сравними страни като Полша, Чехия и Унгария например, българският преход някак си успява да се развива на едно чисто практическо, някой би казал – инстинктивно, ниво, без да теоритизира върху самия себе си. Причините за това са многобройни, но също така многобройни са и последствията от него. Те се проявяват като странности, а често пъти и като парадокси, вплетени в тъканта на българската демокрация.

В две последователни седмици с Пламен Асенов, политически коментатор на радио SBS в Пловдив, разговаряме за българските измерения на свободата като един от основните елементи на демократичното развитие и се опитваме да се докоснем  до противоречията, свързани с тази тема. 

– Пламен, колкото и да е относителна природата на свободата, а обобщенията при нейното разискване – трудни и опасни, все пак искам да започнем с един глобален въпрос: по-свободни ли се чувстват хората в България през 2008-ма година в сравнение например с 1988-ма? 

– Някои казват, Фили, че дяволът се криел в детайлите. Аз смятам обаче, че в детайлите се крие също и отговорът на подобни глобални въпроси, отговор, който трябва да бъде по-скоро многостранно описан, отколкото еднозначно формулиран.

Що се отнася лично до мен, мога да кажа, че – да, чувствам се много, несравнимо  по-свободен отпреди двадесет години. При това не само по отношение на  обстоятелствата, които определят външните граници на свободата, но и по отношение на вътрешното ми усещане за свобода.

Спокойно мога да обобщя, че по подобен начин се чувстват като цяло хората, близки до моето поколение, т.е. средното поколение на България. В случая се основавам не само на многобройните си срещи и разговори с такива хора, но и на преки или косвени данни от различни социологически проучвания.

За по-младите, включително и вече тридесет, дори тридесет и петгодишните, би било трудно да направят сами подобно сравнение, просто защото не са живели достатъчно дълго в онези години и им липсва базата за това. Те, разбира се, сега имат своите многобройни и тежки вътрешни проблеми, но сред тях в никакъв случай не са ограниченията и опасностите, притиснали здраво всички по времето на комунизма.

Малко по-сложни изглеждат нещата при хората от поколенията в пенсионна възраст, които, впрочем, са повече от тридесет процента от населението на България. Немалка част от тях живеят с носталгия по миналото, която се проявява включително и по темата за свободата. Истина е, че поколението на моите родители, което на практика не познава друга система, освен комунизма, по време на прехода понесе и най-големите тежести. Но в същото време, когато се заговори за свободата, те  често се концентрират повече върху личните, отколкото върху обществените аспекти на въпроса и смесват представата си за безкрайните възможности на младостта с представата си за свобода изобщо.

Така че, погледнато в един по-личен план, доколкото това изобщо е възможно, смятам, че хората сега се чувстват значително по-свободни, макар с твърде различни нюанси и в твърде различни съотношения спрямо времената на комунизма. И независимо дали си дават сметка за това.

Що се отнася до общественото развитие като цяло, тук нещата са доста по-ясни. Например всички избори от 90-та година насам са официално признати за свободни, независимо от съществуващите редица спорове доколко са манипулирани, доколко са честни и т.н. Икономиката в голямата си част – около 70 процента, е вече в частни ръце и свободният пазар като част от европейския свободен пазар не се поставя под съмнение, дори и отделни правителства да искат да направят това. Поне от десетина години насам няма сериозни инциденти, свързани с някои от аспектите на свободата на съвестта като възможностите за политическо сдружаване и свободното изповядване на религия например. Медиите също са в частни ръце, при това може би над 90 процента, и свободно, а някои смятат, че на моменти дори  фриволно, разискват всякакви теми от обществения дневен ред. 

– Пламен, не е ли твърде розова картината, която описваш? 

– Не и спрямо ситуацията през 1988 година, Фили. За тези, които не знаят или за тези, които са забравили, мога да припомня съвсем накратко, че тогава сто процента от икономиката беше държавна, а свободният пазар се определяше като инструмент за хищническа експлоатация на трудещите се от страна на гадните капиталисти; никой нямаше право на свободно сдружаване не само в партии, а дори в синдикати; управляваше партията-майка  на сегашните социалисти – Българската комунистическа партия, като нейното управляващо положение бе “завинаги” гарантирано в член първи от Конституцията; зараждащата се опозиция беше на практика почти изцяло контролирана от Държавна сигурност; правото на свободно изповядване на религия не съществуваше, нещо повече, беше времето на тъй наречения “възродителен процес”, който отне всички изконни човешки права на турското население; медиите бяха изцяло партийни и сто процента контролирани…..Всъщност ако се навлезе в детайлите на тази ситуация, от които се вижда как пагубно тя се отразяваше върху човешката психика, навярно Джордж Оруел с отчаян жест би посегнал да изяде шапката си.

В същото време това изобщо не означава, че след двадесет години, ако нещата се развиват в нормална посока, сегашното положение няма да бъде възприемано като също толкова подтискащо.  

– Защо смяташ така? 

– Едно е да гледаш филм, Фили, друго е да гледаш филм за това как е направен филма. Както казах в началото, мнозина смятат, че дяволът се крие в детайлите и до голяма степен са прави.

Да вземем например въпроса за това доколко свободни са сега медиите. Мнозина продължават да твърдят, че по времето на комунизма е имало цензура и това е бил главният проблем пред журналистите тогава. Всъщност не. Проблемът беше, че  официално нямаше цензура и затова всичко, буквално всичко, подлежеше на цензуриране – най-често извършвано напълно субективно от страна на некадърни, плашещи се от сянката си или по друг начин ограничени и зависими хора.

Не знам дали от Австралия си личи, но от България се вижда добре, Фили, че на практика сега нещата в медиите стоят по твърде сходен начин. Повечето от тях наистина са частни, но техните собственици са лица с определени интереси, които поддържат някой вестник, радио или телевизия като на практика икономически губещи предприятия, заради повече или по-малко големите възможности за публично влияние чрез тях. За оказване на натиск. За водене на икономически и политически задкулисни войни. Неслучайно в малка България например от години съществуват повече национални всекидневници, отколкото в Обединеното кралство.

Това определя до голяма степен качествата и поведението на журналистите, които работят в съответните медии. Първо, собствениците предпочитат да назначават голям процент хора без опит, без минало и в този смисъл – без памет за това кой кой е, защо и как съществува в българския икономически, политически или какъвто и да било живот. Просто подобни хора лесно се манипулират. Те изкарват някакво елементарно обучение и започват да пишат за събития, за дълбочините на които си нямат всъщност никаква представа.

На второто ниво, като редактори, се назначават хора, които в течение на последните няколко години са добили смътната представа какво може и какво не може да се публикува в съответната медия и в известен смисъл играят ролята на онази цензура, която описах като характерна за комунистическите времена – цензура неофициална, крайно субективна и не особено интелигентна.

Ако нещо неизгодно или опасно за собственика се промъкне покрай това второ ниво, то няма как да се промъкне покрай третото, където са главният редактор, един-двама заместник-главни редактори, шефове на екипи и още няколко свободни електрона под формата на анализатори например. Именно това трето ниво, освен вътрешното цензуриране, осъществява и конкретните стъпки по споменатото вече пряко реализиране на интересите на собственика, като пише остри и конкретни  статии, води кампании и координира действията на по-ниските нива в някаква конкретна война.

Такава, макар и доста грубо обобщена, е всъщност реалната картина в българските медии не само в момента, а изобщо през годините на прехода. И тази картина поражда онова масово усещане у хората в страната, че – да, медиите са свободни, остри в изразните си средства, дори на моменти излишно демонстрират това, но в същото време са повърхностни, непоследователни, работят кампанийно, често фокусът им е изместен от реалния дневен ред на обществото.

Доста масовият скептицизъм към свободата на българските медии се засилва и от факта на тяхната сравнително ниска ефективност, което създава впечатление, че журналистиката тук е по-скоро дрънкане на оръжие, отколкото средство за обективно информиране на обществото, а оттам и за постигане на реални общественополезни цели.

Но как и защо тази ниска ефективност се свързва с другите съпътстващи условия в страната и се превръща в част от единна система на непълноценни решения и действия, които само привидно напомнят за свободни решения и действия, ще говорим през следващата седмица.               

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: