ПЪРВАТА ЕВРОПЕЙСКА ГОДИНА СВЪРШИ. И КАКВО ОТ ТОВА?

декември 28, 2007 at 5:53 am (Публицистика) (България-ЕС, еврофондове, еврочленство, значими събития, избори за Европарламент, инфлация, медици, обзор за 2007-ма година, политика, политически коментар, правителство, първата европейска година, цени)

Разговор на Фили Ладгмън от радио SBS, Мелбърн, Австралия, с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България   

28.12.2007 

/Фили/  “Първата европейска година на България” – това е най-честото определение за изминалата 2007-ма във всички обзори, които се появяват през последните дни.

Така най-вероятно тази година ще остане и в историята, защото събитието, макар без да е белязано с революции и гръмове, макар без да остави зад себе си красиви герои и кървави следи в народната душа, всъщност е едно от най-важните дела в българската история изобщо.

Вероятно тази важност ще може да бъде оценена по-реалистично след години. Дори и сега обаче хората в България изглежда доста добре си дават сметка за това и неслучайно, според публикувано неотдавна социологическо проучване, 61 процента от анкетираните поставят пълноправното членство в Европейския съюз на първо място сред най-важните вътрешно-политически събития от годината. Сочи се, че най-голям дял в тези проценти имат младите хора от големите градове. В същото време едва десет процента от анкетираните казват, че ще запомнят изминалата 2007-ма като година на първите в страната избори за депутати в Европейския парламент. Според социолозите това означава, че макар и пълноправно, членството все още не успява да мотивира българските граждани да се почувстват в по-голяма степен част от Европейския съюз.

Дали това е действително така обаче или става дума по-скоро за проява на отдавна наблюдаваната в страната тенденция за отлив от политическия живот? Основанията за този въпрос се крият в другите данни от цитираното проучване, които отчетливо сочат приоритет на събитията от чисто граждански над събитията от чисто политически характер.

Например 57 на сто от хората поставят като най-значимо българско събитие увеличението на цените през годината, а 54 процента – освобождаването на задържаните в Либия български медици. Следват наводненията, пожарите, учителската стачка. И чак след това идва ред на по-важните събития от политически характер – утвърждаването на ГЕРБ като основна политическа сила в страната, изборите за евродепутати, посещенията на Джордж Буш и Никола Саркози, разцеплението в НДСВ и извършените промени в кабинета.

Впрочем, извършените промени, както сочат данните от проучването, явно не са спасили правителството от нарастване на негативните оценки за неговата дейност. За последните дванадесет месеца тези негативни оценки са се увиличили с цели четиринадесет пункта, като нарастването идва главно от симпатизантите на основната управляваща партия – БСП, недоволни от случващото се в икономическата и социалната сфера. 

– Пламен, има ли разминаване между твоята лична оценка за подреждането по важност на събитията през 2007-ма година и цитираната в проучването оценка на българските граждани? 

– Като цяло – не, Фили, макар да съществуват детайли, на които ми се ще да се спрем по-подробно. Например фактът, че 61 процента от хората сочат именно членството в Евросъюза като най-важно събитие за страната, според социолозите показва, че очакванията за ръст на песимизма през първата година не се оправдават и в това отношение продължават да доминират положителните нагласи. Все пак обаче ръст на песимизма съществува и този ръст е от поне единадесет процента, ако си спомним, че през миналата година 72 на сто от анкетираните поставиха еврочленството като най-важното събитие.

Аз мисля обаче, че разминаването се дължи до голяма степен на не особено коректния начин, по който обикновено се задава въпроса за членството в Европейския съюз и неговата стойност за българското общество. В този въпрос има множество измерения и изглежда мнозина инстинктивно се насочват по-скоро към онова от тях, което означава  “Доволен ли съм аз лично от еврочленството?”, отколкото към онова, което се отнася до истинските обществени ползи.

В същото време изобщо не съм сигурен и колцина от нас, другите, разбират напълно реалната историческа стойност на този акт, защото ни липсва дистанцията на времето. Да живееш в историята не е като да четеш по-късно за нея. Аз например смятам, че поне още 20-30 години България трябва да брои годините си по същия начин, по който преброи 2007 – първата европейска година. Две и осма ще трябва да бъде втората европейска година, после третата…..

От една страна казвам това, въпреки редицата възражения, които имам най-вече срещу прекалената бюрократизация и някои механизми на функциониране на Евросъюза, спъващи неговата ефективност. От друга страна мога да приведа огромен брой аргументи защо следващите български години  трябва да се броят именно по този начин – от факта, че след поредица погрешни исторически избори страната най-после стана пълноправен член на едно истинско демократично семейство, до очакванията последствията от това да бъдат положителни и значими във всички сфери. И в същото време съм сигурен, че най-солидните аргументи за значимостта на събитието все още не са формулирани. 

– И в същото време обаче изборите за депутати в Европейския парламент, които са пряко свързани с българското еврочленство, останаха далеч назад в класацията за най-значими събития през 2007-ма година и социолозите го обясняват с липсата на мотивация….. 

– Съмнявам се, Фили, че някой човек изобщо – или българин в частност – може да бъде мотивиран да играе крикет, ако няма никаква представа от правилата на крикета. Бих казал, че, що се отнася до крикета, мнозина не могат да бъдат мотивирани дори и след като имат представа за неговите правила, но това е съвсем друг въпрос…..Та мисълта ми е, че липсата на мотивация в случая е напълно разбираема поради липсата на информация – информация за това що е Европейски съюз, как той функционира, какви са стойностите и възможностите за влияние на всяка европейска институция и на всеки пост в съответната институция…..

По този повод обикновено се казва – ами държавата през последните години не се погрижи да информира достатъчно българските граждани за всичко това. Впрочем, изказване, което подкрепям напълно. Само че в същото време намирам и за половинчато. Защото докато държавата правеше наистина минимални усилия да ограмоти народа, народът изглежда правеше още по-минимални усилия да се самоограмоти по европейските въпроси. И очаквам горчивите плодове от това да се приберат през следващите две-три години, когато започнем да разбираме, че европейските фондове, предназначени за страната, не могат да бъдат усвоени и България ги губи безвъзвратно. Особено тези, свързани с директното подпомагане на земеделците или малкия и средния бизнес. Защото наистина в момента не е толкова важно дали за евродепутати са гласували 30 или 40 процента от българските избиратели, колкото дали 30 или 40 на сто от еврофондовете ще останат неизползвани. Разликата от десет процента във втория случай означава около стотина милиони евро на година по-малко.

В същото време, както и ти спомена в началото, Фили, изборите за евродепутати, въпреки европейския си привкус, попаднаха изцяло в мелницата на българската политическа система, която напоследък се слави с привличането на не особено висок електорален интерес. 

– Може би това има връзка, пряка или косвена, със събитието през годината, класирано от хората на второ място след еврочленството – повишението на цените? 

– Със сигурност има, но пропорциите на тази връзка не ми изглеждат особено правилни. Например ти цитира, че има спад на обществено доверие към основната управляваща партия – БСП, с 14 пункта. Това ми изглежда твърде малко на фона на ширещата се в страната инфлация, чието увеличение спрямо планираното в закона за бюджета ниво е повече от два пъти. Основното обяснение на управляващите за това е международната икономическа ситуация, най-вече високите цени на енергийните суровини. Само че при наличието на същата международна конюнктура, инфлацията в  сравними държави от Европейския съюз е три-четири пъти по-ниска, отколкото в България. А и чудно ми е какво ще обяснят управляващите утре, когато цените на енергийните суровини паднат например двойно, а цените на останалите стоки продължат да растат?

Но, така или иначе, подобни противоречиви тенденции в България продължават да съществуват, което е само поредното доказателство, че страната има да измине още много път, докато да бъде зачислена към наистина “нормалните” европейски държави. Според мен доказателство за това в известен смисъл е и твърде високият процент от хора, които са посочили освобождаването на българските медици като изключително важно за страната събитие.  

– Защо това те изненадва? Проблемът с медиците за доста години заемаше сериозно място в общественото съзнание….. 

– Да – и особено в последните дни и седмици преди освобождаването им, когато управляващите решиха да извадят максимални политически дивиденти от кампанията в тяхна защита и от очакваното вече освобождаване.

Всъщност учудва ме не това, че хората подкрепяха каузата на сестрите или че все още помнят случая. Учудва ме това, че никой не каза – Царят е гол. Нито преди, нито след освобождаването на медиците.

Защото истината е, че без намесата на Съединените щати и Европейския съюз, българите и досега можеха да си организират разни протести пред либийското посолство, а държавата България да се чуди тиха дипломация ли да води или шумна, както правеше през различни периоди на последните осем години. И двете дипломации, впрочем, бяха водени без особен успех.

Но ако наистина 54 процента от българите смятат освобождаването на медиците за толкова значимо събитие в българския национален живот, защо на практика никой не реагира, когато съвсем наскоро, по време на срещата ЕС-Африка, президентът Георги Първанов застана да се снима до Кадафи? Някои омаловажават случилото се, като казват – снимката е официална, но протоколна. Други твърдят обратното, като казват – протоколна, но официална. Аз бих казал, че и в двете си версии снимката може да се определи по един и същ начин – като неприлична. Но какво от това?

Всъщност напоследък си мисля, че ако трябва да направя собствена класация за най-значимите събития на годината, то за 2007-ма, а и за доста години преди това, бих поставил на челно място именно най-често задавания въпрос в България – “И какво от това?”. Струва ми се, че по този начин ще мога най-пълно да се превърна в човек, наистина съпричастен с днешния ден и сегашната минута на всеки друг човек в България.

Но всъщност – какво от това?           

Реклама