Перспективите пред десницата: СТАДО СЛОНОВЕ ИЛИ РАЗГОВОР ЗА ЦЕННОСТИТЕ

декември 20, 2007 at 7:19 am (Стари неща) (, , , , , , , , , , )

 Способността да се говори за ценностите и на тази база да се прави политика е основна характеристика на европейската десница, която липсва на българската 

Пламен АСЕНОВ

 януари 2006, публикувано в „Сега“ 

В момента българската десница прилича на онзи ученик на Буда, който заминавал на дълъг път. На раздяла Учителят му казал: “Ще бъда винаги до теб и ще ти помагам да преодолееш опасностите”. Ученикът тръгнал с вяра, а когато най-после се върнал, бил целият натрошен и едва излекуван от тежки травми. Обвинил директно Учителя, че го е излъгал и не го е спасил от стадо слонове, които препускали по пътеката на джунглата. “А пред стадото имаше ли човек, който тичаше и викаше нещо?” – попитал Буда. “Имаше” – отвърнал ученикът. “И какво викаше човекът?” – попитал Буда. “Викаше – пазете се в името на Буда” – отговорил ученикът. “А ти защо не го послуша?” 

Така, шестнадесет години след началото на прехода, в България десницата се намира – цялата потрошена сякаш от стадо слонове – в ситуация доста идентична на ситуацията, в която се намираше новосъздаденият СДС през 1989 година  поне що се отнася до основния въпрос – какво да се прави. И фактът, че преди време Ленин по ленински експлоатира този класически въпрос, не го прави по-малко актуален.

През 89-та, поради редица стечения на обстоятелствата, отговорът изглеждаше ако не по-ясен, то поне по-лесен – каквото можем. Сега обаче, с развитието на онези и натрупването на други обстоятелства, отговорът се трансформира в нов въпрос – какво искаме да се прави.

Става дума не за волунтаризъм, а за ценности, разбира се, и опитът този разговор да се отлага през годините е като опита да избягаш от сянката си. Всъщност една комунистическа или социалистическа партия може да си позволи да играе тактически през цялото време. Такава и е природата. Но това е очевидно недопустимо за една истинска дясна партия, която е призвана да превърне комплекса индивид-общество не в нещо, домъкнато от котката, а в нещо, което съществува и се развива балансирано.

Искат или не, няколкото партии, които се броят за десни в България, трябва да започнат разговора за ценностите най-малко поради две причини. Едната е чисто вътрешна и тя е свързана със собственото им оцеляване. Иначе казано – без това говорене обществото се атомизира и стават възможни всякакви псевдополитически изненади като цар-премиер, начело на либерална партия в съюз с комунисти. Или появата на партия с крайно леви послания, която в европейския парламент се записва в крайната десница.

Втората причина е влизането на България в Европейския съюз и асоциирането на десните партии в Европейската народна партия. Всъщност говоренето за ценностите е една от оснсовните характеристики на европейската десница, която българската сякаш не притежава. В точка 165 от програмата на Европейската народна партия е записано: “ЕНП е християндемократическа, неконфесионална партия, преди всичко политическа партия на ценностите”. А в следващата точка 166 четем: “Ако тя изневери на ценностите си, занемари ги, опошли ги или ги забрави, тя скоро би се превърнала в нищо повече от една организация с цел участие в управлението. Ще изчезне вътрешната и подбуда, а с това и бъдещето и”.

Да ви звучи, сякаш вече се е случило?

Да, само че в случая има и известен повод за оптимизъм, макар и горчив. Защото българската десница не е “занемарила, опошлила или забравила” своите ценности, а все още не ги е формулирала и не е започнала да говори пред обществото за тях.Разбира се, в България това е труден разговор. Той е опошлен изначално от четиридесет и петгодишното дрънкане на светли комунистически лозунги, разминаващи се драстично с тъмната комунистическа практика. Затруднен е значително от създаването на поколения несвободни хора и откъсването на обществото и интелектуалците от естественото развитие на духовните и политически процеси в Европа. Допълнителни усложнения върху разговора за ценностите наложиха и особеностите на българския преход, който мина и продължава да минава през бясна съпротива срещу такива естествени първоначални стъпки като реституция и приватизация на собствеността, разграждане на системата на бившата Държавна сигурност и комунистическия репресивен апарат, възстановяване правата на малцинствата, членството в Европейския съюз и НАТО.

Други два фактора, които пречат на десницата тук за реализация на ценностното говорене са неумението на политиците от десницата да го правят и слабият интерес на медиите. Всъщност първото до голяма степен определя второто. Например когато преди години Иван Костов като премиер отиде в Турция и се извини на изселниците там за тъй наречения “възродителен процес”, това стана повод за малко шум и нищо повече. Нито той, нито партията СДС, успяха тогава да захванат разговор по темата “истината за възродителния процес” и да го превърнат в обществена дискусия за правата на малцинствата, която е свързана и с още по-същностните въпроси за свободата и отговорностите на индивида и на държавата, за балансите мужду обществени и лични интереси.

Проблемите в Българската православна църква също не станаха повод за разговор как, защо и доколко църквата по времето на комунизма сътрудничеше с режима и дали в новите условия тя е способна да изпълни мисията си за ценностна ориентация на хората, която е необходима наред с правната регламентация от страна на държавата.

Подобни примери могат да се дадат още много, но всички те биха били доказателство за едно основно нещо – че десницата в България не успя през последните шестнадесет години да оформи ясна система от ценности, които да предложи на обществото и върху които да гради своята политика. Обратно – и когато беше на власт и когато беше в опозиция, тя градеше своята политика така, сякаш ценностите са нещо, което обществото разбира от самосебе си. И което приема от самосебе си. В това се състои част и от отговора на въпроса защо самата десница е в такова състояние, в което я виждаме през последните години – нещо, което рядко се изтъква от политическите коментатори.

Точно обратна е ситуацията при европейските християндемократи. Още при създаването си в средата на деветнадесети век първите такива партии са поставени пред необходимостта да се разграничат както от атеистичния марксизъм, така и от либералните и консервативни течения, като се опират на истински морални устои при правенето на политика. Както пише през 1996 година Кристоф Бергнер, заместник-председател на Християндемократическия съюз в Германия – “Идеята за създаването на нашата партия бе съотнасяне на политическото действие към ценностите…..”

Доста по-утешително спрямо ситуацията с българската десница обаче изглежда един абзац от доклада на Рихард фон Вайцзекер на тема “Основните ценности според християндемократическия съюз”, изнесен през 1979 година. В него се казва: “Съвсем скоро след края на Втората световна война ние бяхме в състояние, в което първата необходимост съвсем не гласеше – нека сега да формулираме нашата духовна основа. Ние по-скоро бяхме изправени пред развалини в духовен и материален смисъл и задачата, която стоеше тогава пред нас, бе да подреждаме буквално камък върху камък”. Вайцзекер добавя, че това е продължило през първите двадесетина години след войната и едва появата на новите поколения, които търсят отговори на основните въпроси за смисъла и целта на живота, са довели до промяна.

Новите поколения и почти двадесет години изминало време са налице вече и в България. Означава ли това, че може да се очаква в съвсем скоро време десницата тук да заговори за ценности и принципи, вместо да си играе на “дай ми куклите, на ти парцалите”?

Категорична прогноза едва ли може да се направи, но подходящият повод съществува – предстоящите през тази година президентски избори и обявената готовност за сътрудничество при издигане на единна кандидатура. Съществуват и подходящите условия. От една страна – с асоциирането на ДСБ в Европейската народна партия основните части от десницата, независимо от противоречията помежду им, са поставени вече в сравнително равностойно положение. От друга – обществото трябва най-после да чуе защо и с какво основните ценности на дясната християндемократическа политика – свобода, солидарност, справедливост – се различават от същите думи, употребени от левицата. И от трета страна – съшествува яснота по въпроса, че ако не чуе предупрежденията на онзи човек, българската десница пак ще бъде прегазена от стадо слонове насред политическата джунгла.                                                                                

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: