В ЕВРОПА БЕЗ ЕВРОПЕЙСКИ НАВИЦИ – част втора

декември 1, 2007 at 11:18 am (ОТ АНТИПОДА-анализи за SBS, 2007) (, , , , , , , , )

Разговор на Фили Ладгмън от радио SBS, Мелбърн, Австралия, с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България   

09.03.2007 

/Фили/ Въпреки че България вече е пълноправен член на Европейския съюз, съществуват, а понякога на различни нива и открито се изразяват съмнения по отношение реалната готовност на българското общество, включително политическата класа в страната, да мисли и действа по европейски правила и критерии. Това са съмнения, които засягат не толкова формалната страна на присъединяването, съдържаща изисквания за постигане на определени икономически и политически стандарти, а се отнасят до самата основна тъкан или другояче казано – до духа на публичния български живот. Колкото и относителни да са споменатите европейски правила, а още повече критериите, те все пак присъстват като неделима част от общата история на европейските демокрации и проекциите им ясно личат в начина, по който самият Европейски съюз функционира в момента. Главните механизми, на които той се основава, са постигане на съгласие чрез диалог и широк обществен дебат по основните теми.

 Именно липсата на нагласа за водене на диалог, за чуване, а не просто изслушване на противното мнение, както и способността да се формулират и провеждат истински сериозни обществени дебати, са елементите, които карат някои наблюдатели да са скептични и да казват, че не е достатъчно да се обуят европейски обувки и да се облекат европейски дрехи, за да стане човек  европеец.

Днес във второ поредно предаване на радио SBS с нашия политически коментатор от София Пламен Асенов се спираме на въпроса кои са необходимите, но непроведени дебати в българското общество през тези седемнадесет години на прехода от тоталитарна към демократична система и особено през последните десет от тях, когато се динамизираха отношенията с Европейския съюз.

Миналият петък стигнахме до липсващия в България дебат за разширяването на Евросъюза и по-специално  – по въпроса за присъединяването на Турция. 

– Пламен, ти спомена, че дебатът за присъединяването на Турция би могъл да се възприеме особено болезнено в България. Това ли е причината той да не се случва? 

– Сигурно, Фили, ако въпросът се разгледа от някаква народопсихологическа гледна точка, може и така да се окаже – примерно, българите все още ги боли от тъй нареченото петстотингодишно турско робство и колективното подсъзнание изтласква всеки въпрос, свързан с Турция, някъде надълбоко в народната душа.

Чисто политически погледнато обаче ситуацията е подобна на тази около дебата за отношенията с Русия. Опозицията се опитва да го предизвиква понякога, но управляващите не искат и ако някой ги попита директно, отговарят уклончиво.

Те са уклончиви, защото темата не им е удобна и то от няколко аспекта. Първият е, че може би българските политици наистина се страхуват от разгаряне на националистически страсти вътре в страната покрай един такъв дебат. Вторият – че  вероятно не са твърде добре ориентирани в детайлите на общия европейски политически живот и се опасяват като млада страна-член на съюза да не сбъркат. Въпроса за присъединяването на Турция е доста сложен и различните европейски държави имат разнопосочни гледища по него. В този случай възможността България наистина да се набърка там, където атовете се ритат, не изглежда особено привлекателна за сегашния управляващ екип, който и без това се чувства малко самотен по европейските приеми.

И третият аспект е пряко следствие от втория, но на практика отваря една нова, самостоятелна тема за дебат. Това е фактът, че ако има страна, която най-много държи на приобщаването на Турция към Европейския съюз, това са Съединените щати.

Тук вече нещата се сплитат в наистина труден за разсичане възел. Защото, както е известно, редица страни от Евросъюза проявяват сдържаност по отношение на задълбочаване на партньорството със Щатите. Някои дори не биха приели турското членство само заради това, че американците лобират за него. Има и такива като Полша пък, които, въпреки че са сред най-проамерикански настроените държави в съюза, не искат да се допуска Турция по други свои съображения. И така нататък. Специално от гледна точка на сега управляващия в България екип пък въпросът за отношенията със Съединените щати е пряко свързан и с въпроса за отношенията с Русия. Затова – къде е мястото на България, каква е българската позиция в този сложен възел, в момента не може да се каже по никакъв начин, защото по темата просто не се говори.  

– И все пак има ли индикации за това? 

– Засега правителството на Сергей Станишев с активната помощ на президента Георги Първанов се опитват да балансират двустранните отношения със САЩ, без обаче изобщо да изразяват мнение за развитието на Европа като едно блюдо от везните на презокеанския баланс. Те допуснаха например разполагането на американски тренировъчни бази на територията на страната, като изядоха за това оглушителен шамар от руския президент Владимир Путин. От друга страна – напоследък много интензивно са се впуснали да предоставят на руснаците силни икономически позиции в ключови сфери като енергетиката, нещо, на което американците не възразяват, поне не публично и грубо. Така или иначе, ако не бъде притисната до стената от някакви обстоятелства, малко вероятно изглежда управляващата в момента левица доброволно да даде по-ясна информация за политическата си визия по въпроса. Още по-малко вероятно изглежда тя да е сходна повече с визията на страни като Полша и Великобритания, които се застъпват за силно сътрудничество със Щатите, отколкото на страни като Франция, в които антиамериканските нагласи са традиционни.  

– Като спомена конкретно някои европейски страни, искам да те попитам – обсъждат ли се в България например възможни по-близки партньорства в рамките на Европейския съюз, които да подпомогнат постигането на специфичните български политически интереси или приоритети по основни въпроси? 

– Може би някъде по коридорите на Външно министерство или в президентството да се обсъждат подобни теми, но засега те също са извън общественото внимание и политиците сякаш нямат нужда да преценят какви са нагласите по тях. Ясно е обаче, че на полския пример, който се свързва със заемане на повече или по-малко активна, но при всички случаи категорична и ясна позиция по основни вътрешни и външни за евросъюза въпроси, в България не се гледа с особено добро око. Такова държане неизбежно напомня за един от последните съвети, който преди години бившият диктатор Тодор Живков отправи към българската политическа класа, като по повод перестройката в тогавашния Съветски съюз каза, че България трябва да се сниши, докато бурята отмине. Друг е въпроса доколко в новите условия, в които се намира страната, този съвет е наистина приложим и полезен. 

– Пламен, като говорим за тези нереализирани дебати в България, досега постоянно засягаме външнополитически теми. А какви са чисто вътрешните измерения на въпроса?    

– Мисля, Фили, че поне два от незасегнатите или поне недокрай реализирани разговори в самото българско гражданско общество са ясни за всички. Те са свързани с темата за освобождаване от зависимостите на миналото и включват пълното отваряне на архивите на бившата Държавна сигурност и разкриване на разрушителната роля, която комунистическото управление изигра спрямо принципите и устоите на цялото българско общество. Частичните стъпки за разкрития в тази посока, които се правят и в момента, поне за моя лична изненада не водят да сериозни промени в нагласите и мисленето на хората. Манипулациите със живота и съдбата на мнозина, които станаха известни от поне досега отворените досиета, или пък фактите, изнесени напоследък от вестник “Труд”, за невероятното по мащаби облагодетелстване на комунистическата върхушка за сметка на “обикновените” българи, не станаха повод за преосмисляне и освобождаване от миналото. Тук отново се връщаме към темата за апатията, обхванала по една или друга причина българското обществено мнение, особено през последните седем-осем години.

Третият непроведен дебат, който искам да спомена, очевидно има връзка с изброените два, но носи в себе си и заряд, който му отделя специално място. Това е непроведеният дебат за тъй наречения “възродителен процес”, опита за насилствена асимилация на турското етническо малцинство, извършен от комунистическия режим през втората половина на осемдесетте години. Донякъде отворените страници на това престъпление така и си и стоят непрочетени. А ако някой дори само ги погледне малко по-отблизо, бързо ще установи, че в тези страници се сплитат на практика нишки от всички изброените дотук липсващи български дебати – миналото и бъдещето на отношенията с Русия, с Турция, със Съединените щати, българската позиция, свързана с развитието на Европейския съюз и пратньорите ни в него. Нещо повече, там се крият и много отговори на въпроси за състоянието и способностите на българската политическа класа в момента, както и за достойнствата и недостатъците на българското гражданско общество изобщо.            

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: