ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ И ЗМЕЯТ НА НАЦИОНАЛИЗМА

ноември 21, 2007 at 11:11 am (Стари неща) (, , , , , , , )

Пламен Асенов 

февруари, 2006 г.

публикувано в „Дневник“

Ø      Предпоставките за развитие на крайния национализъм в България не са същите като тези в европейските страни

Ø      Политическата система, при която популизмът е господстващ стил, както и неразкритата истина за тъй наречения “възродителен процес”, са ключовите фактори поне за разбирането, ако не за справянето с национализма  

При неотдавнашното си посещение в Германия президентът Георги Първанов заяви пред вестник “Франкфуртер алгемайне цайтунг”, че България, както бе цитиран, може да се справи с проявите на крайния национализъм. “Европа може да ни се довери – ще се справим с този феномен”, каза в интервю българският президент, като добави, че “във всички европейски държави, включително страните от ЕС, в определено време са възникнали предпоставките, позволяващи на националистически формации да влязат в парламента”.

В първата си част това изказване звучи твърде оптимистично. То води до аналогии и предизвиква естествения въпрос дали на времето си едноименният светец, убил змея в Сирия, предварително горещо му се е заканил. Историческите извори не казват нищо по темата. Втората част на изказването също води до аналогии, но от друг вид. То е като детското оправдание, че си направил нещо лошо, защото някой  си е казал да го направиш. По такъв повод майките и бабите в Пловдив например и досега първо ехидно питат – ами ако някой си ти каже да се хвърлиш в Марица, ти ще се хвърлиш ли.

Освен различните аналогии, изказването на Георги Първанов предизвиква и недоверие в съдържателната си част, защото е вътрешно противоречиво. В него има опит декларативността на първото изречение да се тушира с реалистично обяснение във второто. То обаче съдържа презумпцията, че предпоставките за развитието на национализма в България и в Европа са едни и същи. А те не са. Или поне до голяма степен не са.

Европейският краен национализъм от втората половина на миналия и началото на този век има няколко основни препоставки, които до голяма степен определят и формите на неговите проявления. На първо място това са недовършените процеси на национално обособяване или държавно обединение. Те имат по-дълбоки исторически корени и на места като Северна Ирландия, Испания и Франция съществуват като сепаратистки течения, свързани и с терористична дейност. Другаде – в Белгия например – нещата се решават по-кротко.

Втората гореща точка се оформя около големия приток и трайното заселване на имигранти в страни като Франция, Австрия, Холандия. Там се създават крайни националистически формирования, които напоследък успяват да влязат и в съответните парламенти. Тяхната насоченост обаче не е еднозначна.  През 60-те и 70-те години, когато се зараждат и набират сили, освен с риторика и действия за ограничаване правата на чужденците, противопоставянето им се свързва и с теми като засилващата се американизация, главно в сферата на културата. Тази трета предпоставка напоследък се прелива с четвъртата – противопоставяне срещу разширяването на ЕС или изграждането на все по-централизирани институции на съюза, които водят до ограничаване на националния суверенитет.

На практика всичко това липсва в България. Ако има нещо общо между българския и европейския краен национализъм, то се свързва не с предпоставките, а главно с начините на изразяване и целевите групи от последователи, към които се насочва. Става дума, разбира се, за кресливото и агресивно поведение, ориентирано като цяло към маса, сплотявана от невежество, неинформираност и незаинтересованост, съчетани с лични и обществени разочарования. Свързаният с това трети общ пункт е, че колкото по-популистки настроена е обществената и политическата среда в една страна, толкова по-добре вирее национализма. Появата и възхода на партия “Атака” в България от миналата година досега е ярко доказателство за това, като в същото време се явява и една от спецификите на българския национализъм.

Националистически партии в България се появиха веднага след десети ноември. Някои от тях, като ВМРО, бяха възстановени като традиционни, други – например ОКЗНИ /Общонароден комитет за защита на националните интереси/, с който сегашният президент Георги Първанов има общо минало – бяха инспирирани от тогавашната Държавна сигурност като креатури на БКП. В края на краищата обаче нито една от тях през годините не успя да постигне и двадесет процента от това, което “Атака” успя за броени седмици. Факторите са много и различни, но един от основните е, че в годините от 89-та до 2001-ва популизмът някак си не беше популярен. Не беше на мода. Обществото имаше по-различна чувствителност и когато някой човек или партия заиграваше на тънката струна, това в по-голяма или по-малка степен срещаше съпротива.

Съществената промяна настъпи през 2001-ва година с връщането на Симеон Сакскобургготски в страната и се разви през годините на неговото управление до степен популизма да се превърне в основна характеристика на българския политически живот. Симеон дойде с две базисни обещания – да “оправи” живота на българина за 800 дни и да разбие двуполюсния политически модел. Той не изпълни първото, защото беше трудно. Изпълни обаче второто, защото беше лесно. И как не, след като реален двуполюсен модел в България никога не е съществувал. Той беше в зародиш, като двата му основни компонента на практика бяха осакатени по това време – БСП още куцаше с левия крак след управлението на Жан Виденов, а СДС вече куцаше с десния след редицата вътрешнопартийни колизии и външни удари при управлението на Иван Костов.

Така на появилата се изневиделица армия царедворци в България и беше лесно да воюва за собствените си интереси, а безкрайните обещания и празните брътвежи с претенции за нов политически морал и стил сведоха обществената чувствителност на българина до там, че той започна да приема например израза “Ще кажа, когато му дойде времето” съвсем насериозно. В интерес на истината, макар големи и малки мислители да твърдят, че народ не бива да се ругае, трябва все пак да се отбележи, че за приемането на популисткия стил в политиката самото общество имаше дълбоки нагласи. Всъщност от чалга общество до чалга политика крачката е твърде малка.

Така или иначе, в края на управлението на Симеон политическият популизъм беше господстващ стил, при това без алтернатива. Парадоксът е, че през 2005-та той можеше само да се развива, черпейки допълнителен човешки ресурс от натрупването и задълбочаването на проблемите, които сам е създал. И “Атака” побърза да заеме нишата.

Втората българска специфика при развитието на крайния национализъм пък има корените си в малко по-далечното минало – времето на тъй наречения “възродителен процес” преди двадесетина години – и факта, че по време на прехода тази страница от историята не просто не беше прочетена от обществото, а дори и отгърнатото ъгълче от нея съдържаше, вместо оригинален текст, сякаш само приписки в полето. Направени често от ръката на неизвестен извършител.

Възродителният процес е един от ключовите елементи в най-новата българска история, който концентрира в себе си информация и за политиката на тогава управляващата Българска комунистическа партия, разглеждана заедно с нейната гвардия – Държавна сигурност, и за нагласите в българското общество по това време, които бяха естествена база за по-късния неестествено труден преход в страната, и за развитието на някои геостратегически процеси в периода непосредствено преди рухването на тоталитарните режими в Източна Европа. Там се коренят отговори на множество въпроси, които в момента си задава, а често и не си задава, българското общество като например онези, свързани с мястото и ролята на ДПС в годините на прехода. Въпросите около липсата или наличието на гражданско общество в страната. Въпросите за високата степен на скрита нетолерантност у българина и как това се съчетава с неспособността да се изградят или поне да се възприемат реалистични механизми на съвместно етническо съжителство. И най-важният – защо в България национализмът е ляв, а не десен. Освен тези и други теми, които имат пряко отношение към развитието и проявленията на крайния национализъм тук, “възродителният процес” има донякъде отношение и към това кой кой е в българския политически и икономически живот през последните шестнадесет години, защо партиите нямат стратегическа политика по националния въпрос, как се запазват или трансформират руските имперски интереси в България и на Балканите. Все неща, които също имат, макар и по-завоалирано, отношение към темата за национализма.

Ще бъде грешка обаче, ако всичко казано досега се възприеме като недоверие към желанието на президента Георги Първанов да се справи с проявленията на крайния национализъм. Напротив – неговото желание е очевидно. Той е един от малкото политици, който от миналата година е последователен в изявленията си, че крайният национализъм е опасен за страната. Друг е въпроса, че в случая Първанов има и личен интерес, защото “Атака” е заплаха за разпиляването на леви гласове по време на президентските избори. Няма лошо, често политиците вършат най-добре работата си именно когато има съвпадение между личните им и обществените интереси.

Но ако президентът смята да атакува национализма, без да бръкне дълбоко и болезнено в миналото на собствената си партия, свързано с “възродителния процес”, ако смята да го атакува без да разясни на обществото що е политически популизъм, което също болезнено ще засегне собствената му партия и нейните съюзници в управлението, тогава Георги Първанов със сигурност няма да остане в българската история като героят, преборил змея на национализма.        

Реклама

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: