• На конференцията на ДПС Ахмед Доган се превърна в трубадур, затънал в много лъжи за красотата на девойката, наречена “тройна коалиция” 

Пламен Асенов, политически коментатор за България на радио SBS, Мелбърн, Австралия – специално за в. “Марица”, Пловдив 

Ахмед Доган е прав.

Като добър или добре обучен манипулатор, той е прав за много от нещата, които каза по време на националната конференция на ДПС в събота. И, пак като добър или добре обучен манипулатор, се опита покрай истините, които каза, да пробута редица погрешни, а може би по-скоро – съзнателно изкривени внушения за българските реалности и българското бъдеще.

Ахмед Доган е прав, че ДПС, разглеждано от безпристрастна политологическа гледна точка, е успешен проект. Факт е, че за двадесет години съществуване ДПС измина път, който държи неизменно посоката нагоре. За разлика от всички други партии в България, тя не се разпадна, дори не се сви, а разшири обхвата си. Макар също да премина през вътрешни колизии, част от които съзнателно режисирани от Доган, през годините ДПС постигаше целите си, независимо дали беше в опозиция или в управление.

Партията първо се закрепи, после се утвърди на политическата сцена, след това си намери “европейска връзка”, като се записа в либералния спектър, до голяма степен изпълни целта да разчупи етническата си рамка, изгради собствена кадрова банка за ниските и средни управленски нива, от “вечен балансьор” в политиката, през последните 8 години се превърна във “вечен управляващ”…..

Друг е въпросът дали и доколко всичко това е от полза за нейния собствен електорат, разглеждан отделно от партийната върхушка. Още по-друг е въпросът дали и доколко това е полезно за България като цяло.

Когато се говори за възходящото развитие на ДПС обаче, мнозина не могат да си обяснят как и защо то се случи. Най-честите обяснения, които са верни, но само частично, са две – че електоратът на ДПС в голямата си част е не особено грамотна маса, която лесно се поддава на манипулации и че партията, изградена на лидерски принцип, се управлява тоталитарно от Доган и върхушката около него.

Който познава турците знае, че първото не е вярно, защото дори онези от тях, които не са особено грамотни, всъщност са много будни и с отворени за света очи хора, които си задават въпроси и намират начини да получат отговори. Който познава най-близката българска история пък знае, че точно на тях тоталитарното управление не им понася, ако наистина ги засяга пряко и дълбоко. И те го доказаха в последните години на комунизма.

Всъщност това е третата, изключително важна причина за успеха на ДПС, която обикновено се пропуска – че неговите корени са в пораженията, понесени от турците и поуките, които те си извадиха, от тъй наречения “възродителен процес”. Каза го Ахмед Доган пред конференцията в събота и пак беше прав.

На базата на тази правота той вече пробута редица манипулации.

“В ДПС има политически синдром за увличане по инвестиционни проекти и се загърби ценностната система на Движението” – каза Доган. Преведено, това означава – взехме прекалено много да лапаме парички, вместо да се грижим за принципи. Първата част е вярна, втората не. Всъщност ДПС никога не е била истинска либерална партия и не се е грижела за политически принципи, а изключенията съществуват само доколкото са необходими, за да се стигне пак до лапането на парички. ДПС е опортюнистическа партия, начело с лидер опортюнист, готов на всякакви врътки и съглашения.

“Като лидер на ДПС се превърнах в политически гръмоотвод на всички негативни процеси и явления в страната. Хора, които разграбиха държавата, искат да си измият ръцете с ДПС и неговият лидер” – заяви Доган, заел позата на невинно пострадал от някаква вселенска несправедливост. Сякаш никога не е имало “обръчи от фирми”, никога не е имало “аз управлявам парите на държавата, не депутатите”, не е имало “на тези избори предстои най-голямата политическа битка, защото се решава кой ще разпределя европейските милиарди през следващите години”. Нищо такова – само чистота и невинност, замалко трубадури да запеят наоколо.

Вместо това Доган сам се превръща в трубадур, като затъва във все повече лъжи за красотата на девойката, наречена “тройна коалиция”. “По всички обществени и политически критерии кабинетът Станишев беше успешен, а по икономически показатели – най-успешното правителство на прехода. Политическата философия на тройната коалиция съчетаваше най-положителното в европейските практики” – пее той. Нищо, че, според елементарната логика, ако беше така, хората нямаше да гласуват с отвращение срещу това правителство, защото кой е тъп да се отказва от на баницата мекото. И нищо, че непосредствените му слушатели в залата на НДК всъщност най-добре знаят доколко точно тройнокоалиционната булка е кривокрака, кривогледа и космата. Ама мълчат си срамежливо -  част от тях са давали пари, за да я имат, другата част са взимали пари, защото я имат. Пък политическата проституция, както всяка друга проституция, е занимание срамотно, практикува се по тъмните кьошета, не в добре осветени зали.

Само че Доган знае добре колко уязвимо е твърдението за красотата на тройната коалиция и затова веднага опитва да сложи спирачка пред разпространението на груби шеги по негов адрес, като казва, че “в България, за разлика от демократичния свят, думата “коалиция” има възможно най-долнопробно значение”. Сякаш това долнопробно значение е паднало някак от небето или го има заради изначално проклетия характер на тукашните хора, а не е резултат от конкретните действия на двете “коалиции” с участието на самото ДПС, които ни управляваха през последните осем години.

Ще си призная, че най-голямата изненада за мен от съботната конференция на ДПС дойде от магьосническия начин, по който лидерът успя да съчетае приказките за успешното управление на страната с глупавата, както самият той я определи, идея – България да се превърне в енергиен център или енергиен диспечер за Югоизточна Европа. “АЕЦ Белене е патриотична авантюра за 6 милиарда евро” – атакува чрез истината лидерът на ДПС. Въпросът е какво или кого атакува?

Всички помнят, че идеята за изграждането на тази ядрена мощност се роди при управлението на Симеон Сакскобургготски, в което ДПС беше пълноправен партньор. Подета беше и се превърна в енергийно знаме на българо-руската дружба от президента Георги Първанов, когото ДПС на два пъти избра на президентския пост. Развита и задълбочена беше от кабинета на Сергей Станишев, кабинет, съставен с мандата на Движението и с негово активно участие във всички важни за страната решения. Така че срещу кой тиран размахваме сега калъчката?

Най-вероятно срещу никой – просто в собствена полза.

Какво имам предвид? В момента ДПС е извън управлението, няма никаква възможност да влияе пряко върху решения от такъв характер и затова подобна позиция, насочена на практика срещу руските интереси в България, няма изобщо да впечатли руснаците. За сметка на това обаче може да впечатли европейците, които през последните дни все по-учудени гледат как кабинетът Борисов обръща енергийната палачинка отново в руска полза. А тъй като ДПС няма вътрешнополитически партньорства, на които може да разчита – нито НДСВ, нито БСП са в положение да бъдат сигурна опора, то пред партията стои острата необходимост да затвърди поне външните си политически позиции. И подобна позиция по енергийната тема е твърде подходящ “инструмент” за постигане на напредък по “европейския вектор”.

Третата голяма тема, по която Доган в събота смеси истина с неистина, е тази за сегашното положение в страната и нейното бъдеще. Тук той също е прав за доста неща. Например прав е, че нито лявото, нито дясното в България някога са били истинско ляво и истинско дясно, че демокрацията днес е толкова уязвима, колкото беше и преди 20 години, че “в момента има политически дефицит на национална визия за бъдещето”. Прав е също, че “синтезът на ценностите и културите е историческа матрица за новата европейска идентичност и новия глобален мултикуртурен свят”. И пак подхожда по вече споменатия начин – от вярна база вади погрешни изводи.

Погрешно е например внушението, че “моделът Жан и моделът Иван” са на практика един и същи модел, че демокрацията е уязвима не включително заради действията на ДПС в нейна вреда, а въпреки действията на ДПС в нейна полза, че визията за бъдещето зависи главно от политиците, а не от обществото като цяло. Ако не напълно погрешно, то поне много спорно в момента е и твърдението на Доган, че точно Босфорът и Чанаккале са онези места, където се ражда синтезът на ценности и култури. Поне що се отнася до бъдещето на европейската идентичност, аз бих откроил по-скоро синтезът в огромните мултиетнически квартали на Лондон, из уличките на червените фенери в Амстердам, Прага и Мюнхен, смешението на езиците в Брюксел или културните поклонения в Париж.  

На този фон от истини, полуистини и откровени лъжи, никой не се учуди, когато  Ахмед Доган отново, поне за трети път през последните десетина години, заговори за собственото си оттегляне от политиката и от ръководството на ДПС. “Това е неизбежен акт” – припомни Доган. Наистина, неизбежен е – ама друг път.

И всички го разбраха правилно.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

• Идеята на руснаците, свързана с изграждането на “Южен поток” и другите енергийни проекти, няма как да бъде заравянето на едни пари в морския пясък 

Пламен Асенов, политически коментатор за България на радио SBS, Мелбърн, Австралия, специално за в. “Марица” – Пловдив 

Всички знаят какво става с тръбите на “Топлофикация”, прекарани някога, без да сме питани, през апартамента, който обитаваме – дори да си махнеш радиаторите, плащаш за тръбите, вместо монополистът да плаща, че достига до другите си потребители през твоята частна собственост. И дори да резнеш самите тръби, пак плащаш, защото си се бил топлел от топлото на съседа. А параджията отгоре на всичко те осъжда, че си разрушил неговата собственост, въпреки че той пък е завзел твоята. Така вече две десетилетия наоколо виси със страшна сила значимият обществен въпрос какво точно прекарва “Топлофикация” чрез тръбите си – пара или хора.

Е, съвсем същата е ситуацията с руските енергийни “тръби” в България. Или поне ще бъде такава, ако въпросните тръби бъдат наистина прекарани.

Сигурно на всички им е омръзнало да чуват, че империалистическа Русия използва енергийното си богатство, за да извлича от него не толкова икономически, колкото политически ползи. Въпреки това обаче изречението трябва да се повтаря винаги, когато се отвори тази тема – защото е истина трябва да се повтаря, не за друго.

В момента, когато върви поредният кръг от преговори между български и руски експерти за бъдещето на тъй наречените “големи руски енергийни проекти” в милата ни Родина, добре е да се опитаме да погледнем на ситуацията малко по-широко, в геополитически контекст. Така може би ще си дадем сметка и за някои от нещата, които се случват, би трябвало да се случат или няма да се случат, под купола на нашата скромна  енергийна камбанарийка.

Премиерът Бойко Борисов през последните дни за пореден път каза, че договорът за нефтопровода “Бургас-Александруполис” е неизгоден за България. Като съдържание – защото ние просто приютяваме в апартамента си една тръба, с което правим на практика безплатна услуга на съседите си от горния и долния етаж. Като юридическа стойност – защото в текста няма клауза, която да предвижда отказ от проекта. Учудващо е пълното мълчание на Борисов по въпроса кой и защо е виновен за подписването на такъв договор, но това е друга тема.

Така или иначе, последната известна позиция на премиера от вторник тази седмица е, че за “Бургас-Александруполис” започва процедура по оценка за въздействието върху околната среда, която се очаква да продължи около година и половина, и ако оценката е отрицателна, по трасето на проекта “няма да се построи и една хижа”.

Но всъщност защо руснаците и гърците държат толкова много за този проект? За гърците е ясно – всеки би искал да има в страната си петролен извор, какъвто по същество представлява нефтопроводът. Освен това под чаршафите се говори за интересите на лоби, което, чрез превръщането на Александруполис в петролен порт, иска да подбие икономическите позиции на Солун като основно пристанище.

За руснаците е още по-ясно. Те се опитват да диверсифицират трасетата си за износ на енергийни суровини. От тяхна страна интересът към “Бургас-Александруполис” се засили, когато преди години се оказа, че Проливите, единственият южен път за петрола им, са задръстени и това носи не само икономически загуби, но и може да бъде инструмент в голямата политическа игра. На този фон как да очакваме, че  едните или другите ще се притесняват от нещо толкова дребно като евентуалните неблагоприятни въздействия върху българската екология, а оттам – за нашите икономически загуби от туризма например?

Но за нас,  българите, има и още нещо притеснително. Не знам колцина си спомнят, но преди време Русия вкара в концепцията си за национална сигурност възможност за едностранна военна намеса на места, където са застрашени руски инвестиции и руски икономически интереси. А спомня ли си някой, че малко преди да бъде махнат от поста министър на вътрешните работи, Румен Петков беше в Москва и едно от нещата, за които разговаря там, беше възможността руснаци да поемат охраната на петролопровода “Бургас-Александруполис”? Той после отрече, но ние пък не му вярваме, защото много пъти е лъгал. Още повече, че не сме видели и текста на договора за проекта.

Още по-интересна е интригата около газопровода “Южен поток”. От една страна, от гледната точка на руснаците, той е алтернатива на европейския газов проект “Набуко” за изграждане на трасе от Средния Изток до Европа, проект, който има и недвусмислената подкрепа на американците. Американците са загрижени заради задълбочаването на руската енергийна експанзия сред съюзниците им от НАТО и най-близките им политически партньори от ЕС.

От друга страна, пак от руската гледна точка, “Южен поток” е неделима част от по-общата концепция за задълбочаване на тази тяхна енергийна експанзия. Наистина, за страни като Германия, Франция, Италия, да не говорим за Великобритания и скандинавските държави, които или имат собствени енергийни източници, или широка система на енергийни доставки, не е голям проблем, че зависимостта им от Русия ще се повиши от 15 на 20 или от 20 на 25 процента. За България и Словакия обаче, чиято зависимост и сега е близо сто процента, това съвсем не е така. Не е така за Унгария, не е съвсем така за Чехия, Полша, Сърбия.

Освен всичко друго, “Южен поток” цели заобикаляне на Украйна и се явява естествено продължение на вече по-напредналия газов проект “Северен поток”. Пак така некомфортно, както руснаците се чувстват заради зависимостта на петрола си от Босфора и Дарданелите, се чувстват те и заради факта, че единственото им газово трасе за Европа минава през Украйна. На времето, когато то беше построено, никой не хранеше каквито и да било илюзии, че тогавашният Съветски съюз ще се разпадне, и не си даваше сметка, че независима Украйна ще стане толкова важно звено на голямата шахматна дъска на световната политика.

Нещо повече, достатъчно е човек само да погледне картата, за да види, че, след Украйна, на северното разклонение на този газопровод, точно на пътя за Германия, се е настанила Полша. Полша е страна, която не само има силни основания да не обича  Русия, но и ги разглежда като принцип, върху който гради своята външна политика, понякога дори – независимо от икономическите или други загуби, които понася заради тази си принципна позиция. Преди време, когато полски компании направиха консорциум и изкупиха няколко петролни рафинерии, за да не позволят руснаците да ги изкупят, чуха се доста ръмжения от руска страна. Тогава полски коментатори препоръчаха – ако им е по-изгодно на руснаците, да носят нефта си през Полша с кофи. Та в този смисъл поляците са трън в очите на Москва и една от политическите задачи на газопровода “Северен поток” е именно да заобиколи Полша, като стигне направо до Германия.

Ако двете трасета – Северен и Южен поток, бъдат наистина изградени, те ще бъдат нещо като газови клещи, обхванали Европа. С тяхна помощ Русия се надява и да засили възможностите си за влияние в и без това не особено монолитния ЕС, и да намали възможностите друг да влияе върху разгръщането на техните собствени възможности за влияние.

Добре, това може да се приеме като реализация от руска страна на чисто икономически интереси, просто малко по-агресивна форма на бизнес, който, както е известно, не винаги ползва морала, пък дори и обикновеното приличие, за свой съветник, защо му се приписват плашещи политически цели – логично ще възрази някой. Но няма да бъде прав. Защото не български или европейски, а руски експерти от Института по глобализация и социални движения преди дни излязоха в изданието RusEnergy  с прогнозата, че двата газопровода никога няма да бъдат построени, точно защото са икономически неизгодни. Според експертите, през тази година консумацията на газ в Европа е намаляла с девет на сто, а през следващите години се очаква тенденцията към намаление да продължи. Това ще постави въпроса и за намаляване на цените, което пък ще обезсмисли скъпата инвестиция за преминаване на тръбите през Балтийско и Черно море – след като сухоземните трасета със същата дължина са многократно по-евтини. Освен това не е маловажна несигурността дали Русия има и доколко в близките години ще има реални възможности да захрани пълноценно капацитета на всичките си газопроводи едновременно.

Ако двата потока са неизгодни и вероятно няма да се строят, какъв е проблемът тогава? Проблемът е, че руският газов гигант “Газпром”, за когото е известно, че е най-голямата частна фирма на Кремъл, не се съобразява с икономическата логика и продължава да настоява, дори да оказва натиск, за стартиране на проектите. Тези дни от руска страна например пак беше направен опит за прилагане на политиката на моркова и тоягата спрямо България – чиновник от “Газпром” ни припомни, че строителството на “Южен поток” е уникална възможност, едва ли не някакво златно пиленце, което само веднъж каца на рамото на държава като нашата.

Нали си представяме докъде стигат интересите, по какъв начин и на какви нива се реализират влиянията, след като дори бившият германски канцлер Шроьодер се оказа купен човек на “Газпром”? И нали се сещаме, че общата идея на руснаците няма как да бъде заравянето на едни пари в морския пясък?

Дори само от такъв бегъл поглед към ситуацията, изводът, който трябва да си направят българските управляващи, е ясен – при каквито и да било преговори за руските енергийни проекти, винаги да се съобразяват и с техния политически подтекст. Още по-добре, ако ясно заявят това съображение пред отсрещната страна, за да може то да се отрази официално в евентуалните постигнати договорености.

А информацията, че, според Бойко Борисов, правителството ще се консултира по енергийните въпроси с президента Георги Първанов дори преди да е изградило собствената си позиция по тях, никак не е окуражаваща. От една страна кабинетът няма такова законово задължение, а от друга – президентът няма законови правомощия да определя политиката на изпълнителната власт, особено в икономическата сфера. Така че това би било сериозна стъпка към потъпкване на демократичния принцип за разделение на властите. Освен дето отсега е ясно като какви съвети и насоки може да се очакват от президента, постигнал преди време прочутия “голям шлем” при енергийните разговори с Путин – шлем, оказал се впоследствие твърде малък и ръбест, дори за свикналата с всякакви несгоди глава на “обикновения” българин.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

• Нас всички ни боли България, защото самата тя страда от всички възможни болести, без възпаление на капачето на коляното 

Пламен Асенов – специално за frognews 

“Както някои хора ги боли ръка или крак, така Спиноза го е болял Бог!” – писа преди стотина години великият испанец Мигел Унамуно, философ и писател, в опит да обясни едно от необяснимите пътешествия на човешкия дух.

Както Спиноза го е болял Бог, така всички нас ни боли България, независимо дали си даваме сметка за това или не. Но не защото болезнено я търсим, а защото болезнено я имаме – самата тя страдаща от всички възможни болести. С изключение може би на възпаление на капачето на коляното, както смята хипохондрикът от една книга на великия англичанин Джером Джером.

Като се впускаме да изследваме широкоспектърния характер на “болестта България”, може би е добре да започнем от общото и да вървим към частното. Какво е общото? Ами например тези дни от Центъра за изследване на демокрацията съобщиха, в резултат на извършен мониторинг, че “през последната година всеки четвърти българин е трябвало да даде подкуп, за да може да получи дадена услуга”. Нека не бързат с възраженията онези, на които им се струва, че 25 процента даващи подкуп са малко и в случая естествените баланси са нарушени, защото това означа, че има само 25 процента взимащи. И че вероятно цифрите са манипулирани, за да се докара “Витоша рисърч” пред новите управници, като съобщи, че през последните месеци корупционният натиск на администрацията върху населението и бизнеса успешно намалява.

Всъщност ключът към разбирането тук е изразът “трябвало да дадат”. Това е деликатен израз, чрез който изследователите ни подсказват, че има поне още 25 процента, които може би не е “трябвало да дадат”, но са дали. Така сметката излиза напълно точно – 50 процента дали, 50 процента взели.

Ако някой се интересува от въпроса защо си позволявам да иронизирам ситуацията, като според тази сметка и аз би трябвало да съм в кюпа на даващите или взимащите, ще си призная, че, за мой срам – не съм. Обяснявам си го обаче не с наличието сред мен на някакви високи морални добродетели, а чисто технически. Предполагам, че точно в този момент ние, българите, сме останали нечетна бройка в страната и аз съм се оказал последният не намерил еша си. Иначе щях да дам, разбира се…..

“Темида у нас е болна” – отсече в неделя пред БНР правосъдният министър Маргарита Попова. Най-после един отговорен министър да се докопа и да разпространи информация, която иначе всички останали граждани си знаят и безотговорно разпространяват под път и над път. За управляващите пък през последните десетина години беше достатъчно само да прочетат кой да е доклад от Брюксел за “напредъка” на България, та да го разберат.

Все пак признанието, тъй като идва от самия министър, окуражава. Например ражда бледата надежда, че след още 10 или 20 години някой от следващите министри може да произнесе и дълбокомъдрата фраза, че щом системата е болна, значи има нужда от лечение. После някой от по-следващите министри ще попита “какво точно лечение е необходимо” и току-виж след някакви си 200-300 години сред Темида нещо помръднало в посока излекуване. Пък и Красьо, тъй като е младо момче, да е жив и здрав дотогава, та да помогне.

Какви са симтпомите на темидената болест според Попова? Симптомите са, че “престъпниците с различни хватки се измъкват от българското правосъдие, а жертвите остават незащитени”. А каква е причината за болестта? Оказва се следната – “в България няма модерно обучена разследваща криминална полиция и това се дължи на организираната престъпност и корупцията, които се ползват с политическа подкрепа”. Първото е истина, второто е само малка част от истината.

От тежко заболяване очевидно страда не само правосъдието, но и българската армия, затова, според министър Николай Младенов, ще трябва да я градим чисто нова. “Досега в НАТО сме били невидими като Стелт” – цитират го да казва колегите от “Стандарт”. Ами разбираемо е, след като армията се състои предимно от генерали, обучавани по времето, когато сегашните ни партньори в НАТО -Турция и Гърция, бяха главни врагове.

Като жив свидетел ще разкрия един секрет от средата на 70-те, време, в което сегашните ни генерали бяха млади лейтенанти. По време на учение нас, простите войници, точно те ни стимулираха с вдъхновяващата информация, че щом ни нападнат турците, необходимо е само час-два да ги задържим около границата, после  пристигат руснаците и няма за какво да се притесняваме, въпросът ни е решен. Да, но турците не ни нападнаха, а руснаците продължават да изглеждат така, сякаш ще ни спасят всеки момент. Затова и в НАТО се държим като невидими – да не ни видят руснаците, че сме седнали близо до Турция и да си помислят, че изпитваме остра нужда от спасяване.

Като млад министър, Николай Младенов очевидно не е наясно с това. Но истината трябва да му се каже в очите, защото той може би подозира нещо съвсем невярно – например че генералите ни се държат като невидими в НАТО по причина, че Георги Първанов е техен патрон и държи пагоните. Или може нещо съвсем трето да си мисли човекът. Но че армията е болна, болна е. И, също като правосъдието, само с пари няма да се излекува. Дори не и с много пари.

Тези думи със сигурност важат и за системата на здравеопазването в България. “В здравеопазването цари хаос, правителството няма стратегия” – заявиха от ръководството на Българския лекарски съюз. И двете неща са верни, само че със страшна сила стои въпросът доколко самият лекарски съюз е част от решението и доколко – част от проблема. Това е свързано с по-общия философски въпрос дали лекарите сами по себе си се разболяват и когато се разболеят – кой ги лекува.

Не че Бойко Борисов не може да ги излекува, ама не бива всичко да струпваме на неговата глава, както е направил Сергей Станишев или който там друг е подписал договора за нефтопровода “Бургас-Александруполис” – новата болна тема на сегашния ни премиер. “Договорът е неизгоден за България и не защитава нейните интереси” – каза той през стиснати зъби в Бургас.

Стиснатите зъби изглежда идват от осъзнаването на болезнения факт, че в самия договор няма предвидена клауза за оттегляне на една от страните и май колкото и да е неизгоден, ще трябва да го изпълняваме. Иначе…..Иначе какво – насила ли ще дойдат руснаците да си положат тук тръбите и да си прекарват нефта през наша територия? Дори и юридически невежа като мен знае, че в края на всеки договор има клауза, според която всички неуредени в самия документ въпроси се решават според общото, в случая – общото международно, законодателство.

Резервният изход е да се попитат другарите Станишев и Първанов, които са радетели и гаранти за развитието на българската енергетика в руски ръце, дали наистина в договора няма такива клаузи – може пък в защита на българските интереси да са подписали някои неща тайно. Но ако наистина се окаже, че няма, да се попитат пак – защо няма. Като заедно с питането се вземат и адекватни мерки сами да платят неустойките по договора, който, доколкото е неизгоден за страната, не трябва да бъде спазван. За такава болест – такова лекарство, както според легендата казал един българин на черепа на византийския император Никифор.

За болестите, настанени удобно в българския политически живот пък по-добре да не отваряме и дума. Какво става със СДС, партията, която на 7 декември навърши 20 години, вече и слепите виждат. Накъде отива ГЕРБ напоследък се разбра, остава да се доуточнят само някои дребни детайли. Какво се случва с РЗС ще се изясни още тези дни.

Но като цяло болестите на българската политика трябва да бъдат отразявани не от самотни лаици като мен, а в многотомни изследвания от специализирани научни колективи на БАН. Лошото е, че и българската наука в лицето на БАН е твърде болна. Едва крета горката и само извънземните и останаха за опора.

Същото е положението с българското образование, с българската култура, с българските митници, с българския футбол…..Даже май напоследък нещата и в деликатната сфера на българската чалга започнаха да закъсват.

Но защо в началото казах, че има все пак една болест, от която ние, българите, не страдаме – и това е възпаление на капачката на коляното. Ами казах го не защото не сме болни от такова възпаление, а защото не страдаме от него.

При наличието на толкова много други сериозни болести, как да страдаш заради някакво си капаче?

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

Пламен Асенов, политически коментатор за България на радио SBS, Мелбърн, Австралия – специално за в. “Марица”, Пловдив 

• Сближаване между Борисов и Първанов наистина има и то не е нито случайно, нито работи за обществената полза 

В политиката е също като в живота – ако има възможност нещо да се обърка, то задължително се обърква. При това бедите никога не идват сами и ако някой ден видите пералнята си развалена, очаквайте скоро да ви навести и хладилният техник.

По тази доказала своята ефективност схема се развиват нещата през последната седмица за управляващата в България политическа партия ГЕРБ, а и изобщо в българската политика.

Всичко започна с един теоретично невинен, а може би мислен и като практически ефективен жест от страна на Бойко Борисов – да тушира напрежението, натрупало се в отношенията му с президента Георги Първанов в името на “добрата съвместна работа между институциите”. Според Борисов тази добра съвместна работа, освен за правилния всекидневен ход на държавната машина, е важна и за добрия имидж на страната пред европейските политически и икономически партньори.

Само че това доведе до разваляне на миксера, в който се очакваше ГЕРБ да смесва визиите си за управлението с тези на подкрепящите управлението партии. Нали идеята в края на краищата е чрез миксирането на обикновена водка, обикновен доматен сок и някои други съставки, народът да получи глътка от необикновения коктейл “Блъди Мери”. Или каквото там друго се цели да получи.

Вместо това обаче, заради затоплянето на отношенията между Борисов и Първанов, се стигна до открит конфликт между ГЕРБ и присъдружната му партия – “Ред, законност, справедливост” на Яне Янев, конфликт, при който много бързо РЗС се оказа без парламентарна група. Марио Тагарински, бивш министър в кабинета на Иван Костов и “професионален политически предател”, както го определят мнозина, напусна десетчленната група на РЗС и тя няма никакъв шанс да бъде възстановена. Иронията е, че правилникът, който РЗС подкрепи единодушно, предвижда при подобен разпад депутатите да остават “независими”, а не да се присъединяват към друга парламентарна група или да образуват нова. От това следва, че и самият Янев вероятно скоро ще трябва да се раздели с поста председател на важната парламентарна комисия за борба с корупцията, който заема.

“Марио Тагарински е само инструмент за готвената политическа репресия спрямо РЗС” – каза по този повод лидерът на партията Яне Янев, като изрази увереност, че напускането на Тагарински е инспирирано от ГЕРБ. Той обаче отиде и още по-далеч, като заяви, че “такива действия още веднъж потвърждават нашата теза, че политическият живот в България се развива в условията на ченгеджийски терор, натиск върху отделни хора и цели партии – методите на бившата ДС са живи и в действие”. Според Яне Янев дори “в България се заражда управленски модел, който копира маниерите на путинова Русия”. В случая се визира възможността сближаването между Борисов и Първанов да стигне дотам, че след президентските избори през 2011-та година те двамата да разменят местата си в управлението по примера на Медведев и Путин.

Премиерът Бойко Борисов отрече върху Марио Тагарински да е оказван какъвто и да било натиск от страна на ГЕРБ и каза, че случилото се е вътрешен проблем на партия “Ред, законност, справедливост”. В същото време той подчерта, че “мнозинството в Парламента не може да бъде застрашено, защото никога не е разчитало на подкрепата от страна на РЗС”.

Технически погледнато, факт е, че мнозинството няма пряка нужда от която и да е присъдружна партия сама по себе си. Но в политиката винаги има и още нещо. В случая – няколко неща. Първо, при досегашната конфигурация в Парламента, ГЕРБ можеше, с добра мобилизация, да разчита на 162 гласа. Това квалифицирано мнозинство, способно да взима решения дори за конституционни промени, вече е поставено под въпрос. Второ – случилото се с РЗС ще накара другите подкрепящи управлението партии, особено Синята коалиция, да се замислят за собствената си съдба и да търсят възможности за еманципация от ГЕРБ. Трето, с отпадането на подкрепата от РЗС и при не съвсем сигурната занапред подкрепа от сините, ГЕРБ ще трябва все повече да разчита само на партия “Атака”. А това ще намали способността на управляващите да лавират политически. Да не говорим за ефекта, който би имало сред европейските пратньори на България, които по принцип трудно преглъщат агресивния национализъм и откритата антиевропейска риторика на Волен Сидеров.

Лошото обаче е и друго. В очите на публиката цялата работа можеше да се размине за сметка на самия Яне Янев – заради основателните съмнения, които съществуват по отношение обвързаността му с бивши ченгета от ДАНС, заради непомерните му политически амбиции, заради често непремерените му думи и действия. Но вече не може да се размине, тъй като през последните дни стана безпощадно ясно, че сближаване между Борисов и Първанов наистина има и то не е нито случайно, нито работи за обществената полза.

Фактът, че премиерът, както сам съобщи, е отърчал да съгласува с президента назначаването на двама нови зам.-директори на ДАНС – нещо, което по закон е изцяло в прерогативите на изпълнителната власт, е твърде показателен за подчинената позиция, в която Бойко Борисов се намира /или е изпаднал/ в момента. За същото говори и съгласието отзованият /или сам подал оставка?/ бивш посланик в САЩ да бъде назначен за…..български консул в Солун на мястото на неназначения там бивш шеф на ДАНС Петко Сертов.

В случая няма да се спирам на по-дълбоките хипотези по въпроса за това защо и как изведнъж Борисов, който даваше вид на човек, готов да се противопостави на политическия макиавелизъм на президента Първанов, се оказа свързан с него. Само ще припомня още няколко факта за това как се оказва, че подобна връзка не работи в обществена полза, тоест – как покрай миксера започнаха да се развалят и другите уреди в българската политическа кухня.

Случайно или не, точно в четвъртък миналата седмица, когато се развиваха баталиите с изгонването на Яне Янев от Парламента заради “обида към държавния глава”, Конституционният съд обяви за противоконституционна съществуващата в парламентарния правилник забрана сътрудници и служители на бившата ДС да заемат ръководни постове в Народното събрание и неговите комисии. Подобно решение се очакваше, тъй като е известно, че, от една страна, българският Конституционен съд е съставен не толкова от независими тълкуватели на законовия дух, колкото от квоти на влияние, в сегашния си състав – най-вече на президентско влияние, а от друга – че и законодателството по въпроса за бившите ченгета е сътворено по образ и подобие на прочутия Параграф 22.

Както и да се разглежда и обяснява обаче, решението на КС е силен удар върху авторирета на ГЕРБ, които като мнозинство ограничиха, макар само донякъде, влиянието на ченгетата в Парламента и срещнаха широко обществено одобрение за това. Нещо повече, независимо дали си дават сметка или не, решението на КС, което можем да приемем като разваляне на хладилника, ще попречи сериозно на демонстрираната досега от Борисов, поне на думи, воля за справяне с корупцията и организираната престъпност в страната, които са откровени метастази на комунистическия режим и неговата ДС.

Например как може да се мисли за реални реформи в “независимата” съдебна система, разядена от политически влияния и  в огромна степен инфилтрирана, както стана ясно след поредица разкрития на Комисията по досиетата, от хора на Държавна сигурност? Ами не може да се мисли. Или пък – може само да се мисли, но не и да се направи в действителност.

Много показателна в това отношение е историята, разказана преди няколко дни от Румен Лазаров, кандидат за председател на Окръжния съд в Плевен, пред Висшия съдебен съвет. Това е историята как вездесъщият черничък Красьо го потърсил за “съдействие” по три дела в Никопол, като му подхвърлил, че става дума за близки хора на другаря Кирил Добрев от Висшия съвет на БСП. И какво, мислите, направил независимият наш магистрат? Отрязал Красьо? Не. Обърнал специално внимание на това делата да бъдат решени по закон и наистина справедливо? Не. Осъдил някого за опит за обида и оказване натиск на независимия съд? Не. Чисто и просто – обадил се на Румен Петков да пита дали това наистина са хора на Кирил Добрев. Ето какво направил. А сега го разказва пред ВСС като какво, може би като пример за проява на героизъм пред красьовите ланци? Но и тази история не свършва дотук. Тя свършва с успокоението, дадено от страна на Румен Петков към нашия герой, независимия съдия Румен Лазаров – да не се притеснява, защото ако онези хора били наистина хора на Кирил Добрев, той щял сам да се обади…..

Ами че тези неща дори в Параграф 22 не пише, че са възможни – което вече показва, че и фризерът е развален, че и печката е сдала багажа, че и пералнята е напълно кихнала. А също че ние, начело с ГЕРБ, се щураме като мухи без глави из поверената ни българска политическа кухня и се молим поне наводнение да не ни сполети. Но молитвите ни изгреждат като глас в пустиня с оглед разваленото кранче на чешмата.     

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

Пламен Асенов – специално за frognews 

• Започнатата от правителството процедура по съгласуване с президента на назначенията в ДАНС не е жест на добра воля, а жест на безпомощност и подчинение 

Четири месеца след като започна да управлява, премиерът Борисов се раздели с политическата си девственост, като влезе в колаборация с президента Първанов.

За българската публика това стана безпощадно ясно само в рамките на два дни – от вторник до четвъртък тази седмица, когато съответните чаршафи бяха овесени да се развяват от прозорците на “Дондуков” 1 и 2, а също показани и в Парламента. Утехата е, че все пак цялата работа лъсна навреме. Защото истината можеше да се крие и по-дълго, което да доведе до разпространение на допълнителни заблуди сред обществото.

“Изненадващото” появяване на Бойко Борисов на срещата на парламентаристи с Георги Първанов във вторник беше определено еднозначно от медиите като знак за затопляне на отношенията между двамата водещи държавни мъже. Както се разбра след срещата, договорката е Борисов да върши разни работи в държавата и да носи отговорности за тях, а Първанов да не върши нищо – в опит да не му пречи. Бойко да храни народа с постна пица, а Георги да не налага вето върху пицата. Бойко да маха и да слага разни хора на разни постове, Георги да не прави въртели както с посланиците…..Засега.

Поводите за това сближаване обаче останаха напълно неизвестни на широката публика. Пък и от тясната публика май никой не се замисли много за някакви си поводи. Единственият опит за обяснение дойде от самия Бойко Борисов, който каза, че институциите в България трябва да работят в синхрон, защото това е добър знак пред европейските ни партньори.

Какъв добър знак е да работиш в близко сътрудничество с президент, обвързан с бившата Държавна сигурност, с президент, подозиран за контакти с бизнесмени, източили европейски средства, с президент, който е неприкрит проводник на руските имперски интереси в България, а следователно и в Европа, това само бат` Бойко си знае. Поне да се беше сетил, че няма как да е добър знак да работиш с президент, когото Европа вече години наред не кани дори на светски събития, камо ли на работни срещи.

От друга страна обаче случилото се бе и някак омаловажено. У наблюдателите изглежда задейства рефлексът, че “ние Бойко си го знаем, той сутрин говори едно,  вечер друго, но важното е какво прави в крайна сметка”. И сякаш всички напълно забравиха, че доста време вече никой нищо не споменава за каквито и да било резултати от прокурорската проверка срещу бившия премиер Сергей Станишев. Или че до ноември трябваше да се направи  преглед и правителството да се произнесе по съдбата на тъй наречените “големи руски енергийни проекти”, а вече сме декември. И много още други неща сякаш бяха забравени. А тъкмо те биха могли да бъдат – и най-вероятно са – в основата на осъществения пазарлък в името на “доброто сътрудничество между институциите”.

Но така или иначе, във вторник имаше само подозрения дали между двата бряга на “Дондуков” не се заформя някаква любовна афера и доколко има възможност тя да премине от думи към дела. Премина твърде бързо. Още в сряда, след настаналия цирк около въпроса за бюджета на президентството, свързан с напускането на РЗС и последвалото в четвъртък изгонването на Яне Янев от Парламента за обида към институциите и  държавния глава, подозренията започнаха да се превръщат в увереност.

Не че орязването на президентските пари, което предложи Янев, би имало някаква съществена роля за напълване на хазната. Даже никаква роля не би имало. То е по-скоро символичен акт, който следваше да покаже, че тази държава наистина започва да се движи по нови, европейски правила на политическо поведение, че в нея се заражда нетърпимост към представителите на политическия макиавелизъм и интригите в полза на различни интереси, които не са от интерес за българското общество като цяло.

Само че заради твърде спорния “авторитет” на Яне Янев сред политическата публика в България, дори и тази разправия не се оказа достатъчна да затвърди напълно впечатлението за разцъфтялата любов необяснима между президент и премиер. И всички продължиха да се колебаят дали тя не е чисто платонична, едва ли не – да не преувеличаваме един случаен поглед, хвърлен през плета.

Само часове по-късно обаче се разбра, че никакъв платонизъм и никакъв случаен поглед няма, а че в потайна доба каквото е имало за вършене вече е свършено,  каквото е имало за консумиране, вече е изконсумирано. Яснотата дойде от една  реплика на Бойко Борисов, че е започнал процедура по съгласуване с президента за назначенията на двама заместник-директори на ДАНС – съгласуване, което не е предивидено по никой закон и значи се прави просто на “добра воля” от премиера. Иначе по закон самият той, по предложение на председателя на ДАНС, би трябвало да реши за въпросните назначения.

Някои вероятно ще кажат – хайде сега, това е дреболия, защо да и отдаваме такова значение. Само че не е дреболия. В политиката никаква дреболия не е фактът, че една институция, каквато е премиерът, се отказва от своите изключителни законови правомощия, за да ги сподели – доброволно – с друга, в известен смисъл конкурентна, институция, каквато е президентът. В политиката това е знак за подчинение точно по същия начин, както в глутницата знакът, че се предаваш, е като оголиш врата си пред зъбите на противника или му обърнеш гръб в разгара на битката за лидерската позиция. А в нашия случай доскоро президент и премиер водеха или поне изглеждаше да водят точно такава битка.

Големите почитатели на Бойко Борисов вероятно веднага ще се нахвърлят срещу казаното до тук с аргумента, че той е биткаджия по характер и че никога не би се оставил да бъде победен така лесно, на практика безгласно. Но по принцип е известно, че има няколко варианта това да стане. Единият е човек да бъде купен – като не може с пари, с много пари, както се казва. Вторият е да бъде заплашен така, че наистина да се уплаши. Третият е да се реализира някаква комбинация между първите два.

Има и четвърти вариант, който влиза в логиката на една резонна политическа игра, но който обаче изглежда по-малко вероятен. Той е следният – като си дава сметка, че има твърде много неща за вършене, а войната с президента не само би изцедила силите му, но и няма перспектива да приключи до близкия край на президентския мандат, Борисов решава поне да минимизира заплахите от страна на Първанов и се  договаря с него, плащайки някаква относителна цена за относителното спокойствие, което получава.

Този “оптимистичен” вариант обаче, както казах, изглежда малко вероятен. И ключът за разбирането защо това е така дава същата реплика на Бойко Борисов за започнатата от правителството процедура по съгласуване на назначенията в ДАНС с президента. Това не е жест на добра воля. Това е жест, който издава безпомощност.

Така че който досега е хранил илюзии относно политическата девственост на премиера Борисов, би трябвало вече ясно да резбере, че от няколко дни, в резултат на новата любов с Първанов, той вече не е същият.

Разликата между тези двамата борисовци е като разликата между Санчо Панса. Единият Санчо, онзи от романа на Сервантес, е човек донякъде наивен, дори глупав, но когато става управител на Остров, оказва се човек със здрави житейски принципи и философия. Затова печели, дори когато губи. А другият Санчо, онзи от телевизионната реклама, която върви напоследък, публично демонстрира, че предпочита салама пред свободата. Затова и губи, дори когато печели.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

Пламен Асенов, политически коментатор за България на радио SBS, Мелбърн, Австралия – специално за в. “Марица” 

• Кой би искал да притежава експонати от политически пътища към нищото? 

1. Девойката от Русе 

Една девойка от Русе на име Венета Бакалова написала поезия, в която възпява величествената фигура и някои чутовни подвизи на премиера Бойко Борисов. Посветеното на него стихотворение, разбираемо, започва с молитва към Генерала – “О, достолепни Генерале, поведи ни! Ний вярваме във твоя свят обет!” И завършва, пак разбираемо, с молитва към самия Господ – “Премъдри Господи Иисусе, благослови ти Генерала и България”.

После въпросната девойка издала поезията си в книга със заглавие “Звезда над Витлеем” и с уточнението –  “сакрална лирика и други”.

Фактът, че Венета Бакалова съвсем не е девойка, а достолепна възрастна жена, магистър по музика и доктор на филологическите науки, с нищо не променя необходимостта казаното дотук да бъде пълно с ирония. Защото ако се съди по текста на стихотворението за бат` Бойко, тя би трябвало да се намира още в девическа възраст. Или поне да си е останала на девическия акъл.

Случилото се не е голяма изненада. Научно доказан факт е, че в България из   словото светотатстват поне толкова хора, колкото нощем из хладилника. Ако не и повече. Доказано е също, че ако нищо не разбираш от поезия, по-лесно ставаш доктор на филологическите науки, защото тези, които те изпитват за доктор, също нищо не разбират от поезия. За музиката не знам как се става магистър, но това за поезията го знам със сигурност.

Къде е политиката в цялата работа обаче, ще попита внимателният читател. Ами политиката е във факта, че българският премиер се радва на подобни глупости, написани по негов адрес. Ако не се радваше, нямаше неговите ПР-съветници да ги публикуват в официалния сайт на ГЕРБ и да се хвалят, един вид, с това. Щяха да си затраят и да отминат факта с мълчание.

Бойко Борисов не е първият български политик, за когото добронамерени иначе хорица сътворявят пълни поетически идиотщини. Слушал съм подобни изблици да се четат на живо по време на срещи и с Иван Костов, и с Георги Първанов, по-рано с Филип Димитров имаше, с Луканов също. За Царя да не говорим, за него томове са писани. Само че, доколкото знам, никой от тях никога не ги публикува в официалния си партиен сайт, та да ги превърне в реална част от българския политически пейзаж. А Бойко ги публикува.

Ако не ги е публикувал самият той, да си смени веднага ПР-ите, защото иначе ще излезе, че времената на сборника “Априлски сърца”, пълен с псевдопоетични възхвали на Тато, не са отдавна отминали в България. 

2. Президент и Генерал 

Президентът и Генералът пак се разбраха – в името на България. Дано да не е заради вимето на България, но това подлежи на изясняване тепърва.

Бойко Борисов “неочаквано” се появи на среща с Георги Първанов във вторник и двамата изглежда не само загладиха противоречията си, а и решиха да излязат с общи инициативи – подкрепа на кампания за донорството на органи и свикване на Консултативния съвет за национална сигурност по въпроса за реформата в съдебната система.

След срещата премиерът определи случилото се като “важен сигнал, че институциите работят в синхрон и с необходимото разбирателство” и добави: “Винаги съм твърдял, че пред Европа това е изключително важно за доверието към една държава”.

Европейската опаковка на събитието обаче не бива да ни заблуждава досежно, както се изразяват юридическите среди, неговата балканска същност. Защото никак не върви да се похвалиш пред Европата, че си постигнал разбирателство с един президент, когото самата Европа по многобройни съображения се гнуси да кани на срещи вече поне три-четири години.

Главните от тези съображения са обвързаността му с бившата Държавна сигурност, съмненията за контакти с крадливи бизнесмени и твърдата му позиция в защита на руските интереси в България, а оттам – и в Европа. Така че цялата работа с постигнатото разбирателство между Президент и Генерал си прилича на чисто нашенски пазарлък.

Но сякаш пазарлъкът в случая излиза малко кон за кокошка, защото, доколкото се разбра, премиерът се задължава да прави разни неща, тоест, да поема отговорности, докато президентът се задължава единствено да не прави разни неща, най-вече да не му пречи – да не налага вето на бюджета, да не прави въртели за посланиците, които правителството иска да отзове и т.н. Така е на повърхността. Какво е в дълбокото – може само да се предполага.

Сещате ли се от колко време вече никой от прокуратурата, пък и от политиците, не обелва и дума за прокурорската проверка, започната срещу Сергей Станишев заради “онези документи” на ДАНС и МВР? Сещате ли се от колко време вече никой не е питал какво решиха експертите, които до ноември трябваше да имат яснота по въпроса за строителството на тъй наречените “големи руски енергийни проекти в България”?

Аз лично не се сещам. Просто забравих. Така ми е по-лесно.

Сещам се само за социологическата данна, че от онези 65 процента подкрепа за досегашните действия на новото правителство, само 11 процента са твърди, а останалите са в различна степен на колебание. А колаборацията на Борисов с Първанов може да доведе само до засилване на колебанията. 

3. Опозиция или О, позиция 

О, позиция! ще възкликнем с изненада и гордост, когато опозицията наистина роди такава. Засега не е родила и затова не възкликваме.

Най-голямата опизиционна партия, БСП, се отказа от най-добрата си опозиционна възможност – дебатите по бюджета, по време на които можеше да разбие на пух и прах идеите на управляващите за справяне с кризата и предивдените реформи.

Само че явно не можеше, защото не можа.

Тези дни, преди второто четене на бюджета пък, БСП излезе с алтернативен бюджет, в който предлага приходите да се увеличат със седемстотин и не знам си колко милиона лева. То на хартия и със седем милиарда можем да ги увеличим, не е проблем. Само че после няма да можем да ги похарчим и ще трябва да крадем част от тях…..

Другата парламентарно представена опозиция, ДПС, мълчи, та се не трае. Ще помълчи така до местните избори, а после, в зависимост от резултата, ще помълчи и до президентските. Знае Доган, че и следващият президент няма да мине без неговата подкрепа, но още е рано да се говори за това. 

4. Новите съуправляващи 

Синята коалиция, РЗС и “Атака” вече няколко месеца играят управляващи, без да са в управлението. Това е доста гениален ход от тяхна страна, но е трудно да се разбере как точно го постигнаха. А трябва непременно да се разбере, с оглед да се избягва друг път възможността подобна простотия да се случи в българската политика.

Наистина, по времето на Живков имаше едно БЗНС, което изпълняваше същите функции, да бъде на котката опашката. Но то, макар и като цяло фиктивно, все пак беше представено във властта – например от титани на земеделската, пък и изобщо на всякаква друга мисъл, като другаря Тано Цолов. Щеше ми се тук да припомня и други значими имена като Пеко Таков и Мако Даков, но те май си бяха чисти комунисти, а не прикрити като земеделци.

Така или иначе, факт е, че в момента няма никаква политическа неяснота по въпроса кое твърдение е по-вярно – дали че Бойко Борисов не може без помощ от присъдружните си партии или че те не могат без него. Никак не са далеч от истината онези коментатори, които казват, че ако ГЕРБ завърши успешно мандата си, навъртащите се около него вместо повече, ще станат по-малко – като брой партии, де.

Процесът вече започна в партия “Атака”, от която се отлюспи най-голямата организация, бургаската. С последните развития около избора на председател успешно продължават да се задълбочават и сътресенията в СДС. Те всъщност не са спирали от 91-ва година насам, само се явяват постоянно в нова форма.

Историците на българската политика притежават вече богата колекция от такива нови форми, незапълнени с никакво съдържание. Само че няма на кого да продадат колекцията си, защото кой би искал да притежава експонати от политически пътища към нищото. 

Епилог 

Лошото е, че истински епилог за политическите глупости в България няма измислен.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

Пламен Асенов, политически коментатор за България на радио SBS, Мелбърн, Австралия – специално за в. “Марица”, Пловдив 

• Какво е общото между възкресяването на една мъртва партия и умъртвяването на една жива телевизия? 

Многобройните собственици на кучета в България би трябвало лесно да си отговорят на въпроса какво е общото между възкресяването на политическия труп НДСВ и умъртвяването на телевизионното пеленаче RE:TV. За останалите ще поясня, че когато изкъпеш кучето и понечиш да го срешеш с гребен, то мирише гадно на мокра козина. И не само с гребен, с каквото и да го срешеш, или изобщо да не го решеш, пак мирише. Дори да го напарфюмираш – мирише.

Та и в случая така – собствениците на НДСВ и RE:TV, независимо едни от други, решиха да напарфюмират и срешат съответните си решения, но вонята на мокро куче още дълго ще се носи из България.

Някои ще кажат, че това твърдение надценява значението за общия ни български живот и на НДСВ като партия, и на RE:TV като телевизия. Да – ако се разглеждат сами по себе си, а не като знаци, оставени сред пейзажа на същия този живот.

Какво например ни нашепва жълтият знак, който изобразява задраскан образ на Величеството отпред и ухилен образ на Величеството отзад?

Първо ни припомня библейската заръка да нямаме други богове, освен Мене си, да не си създаваме идоли и да не им правим свирки, защото от всяко дърво свирка не става. Или правилното беше – на всяко дърво свирка не бива, не помня вече.

Симеон Сакскобургготски се върна/бе върнат в България с едно ясно послание. А то не беше “Ще ви оправя за 800 дни”. Не беше – “Дайте ми властта, защото съм честен човек, мисля само за благото на страната, не за личното си такова”. Не беше също – “Всичко ще си кажа, когато ми дойде времето”. И тези, разбира се, но истинското послание беше друго – да разрушим двуполюсния политически модел. Години преди това комунистите започнаха да се зъбят на въпросния двуполюсен модел, защото се видя, че в него по-трудно се размиват отговорностите. Та в името на тежките си отговорности за бъдещето на България те размиха самия модел, като вкараха в него оксиморона “бивш-цар–лидер-на-партия-и-министър-председател-на-бившото-си-царство”. Избуялите отвсякъде царедворци много помогнаха за реализацията на този оксиморон. Чрез него в България се отвори широко портата за чалга-мисленето, за чалга-политиката, при които за достойнство се смята не това, което правиш, а това, което премълчаваш. Не политическите идеи и принципи, които защитаваш, а липсата на политически идеи и принципи. Не истината, а привидността. В интерес на истината, привидност е, че голяма част от тъй нареченият “прост народ” не жаждаше подобно развитие. То затова се и случи, де, иначе не би.

Когато говорим за разрушаването на двуполюсния модел в България, веднага се сещам за онази знаменита сцена от “Швейк…..” в която, като наказание за някакво провинение, офицерът-идиот кара войниците да маршируват и щом ги попита: “Е, сега, какво направихте?”, те в ритъм да му отговарят: “Едно-голямо-лайно-направихме!” И ние така с двуполюсния модел.

Но нямаше да обяснявам всичко това, ако на конгреса си в събота НДСВ беше се разпуснала мирно и тихо, вместо Милен Велчев да призовава в изказването си партията “да не допусне „пагубният двуполюсен модел“ да се създаде отново под нова форма, тъй като днес се наблюдава нетърпимост към опозицията и към критиките в медиите”.

Парадоксът е, че днешната ситуация само изглежда като двуполюсен модел – Бойко Борисов и присъдружните му партии срещу остатъците от БСП и нейните присъдружни партии. Истината е, че продължаваме да живеем в модел на разбито, на ненормално политическо пространство, което не е ориентирано по оста ляво-дясно, плюс естествените нюанси, а съществува в аморфен вид. Например – липсват доказателства както за дясното на ГЕРБ, така и за лявото на социалистите. И всъщност това е добра среда за виреене на клиентелистки партии като НДСВ.  

Ако бях гаден песимист, щях да кажа, че няма логика в това НДСВ, която в известен смисъл се оказа жертва на предизвиканото от самата нея дебалансиране на политическата система и изобщо на стремежа за унищожаване на “политическото като такова”, да продължава с призиви балансите да се разрушават. И в подкрепа на това щях да цитирам  заместник-председателя на НДСВ Минчо Спасов, който покрай конгреса заяви, че “партията се е отдалечила от истинската си политическа кауза, която стои доста по-вдясно” и че проектът НДСВ е изчерпан.

Но тъй като не съм гаден песимист, а гаден оптимист, ще кажа, че политическа логика в това изказване на Велчев може и да няма, но политико-икономически смисъл има – за него самия и за някои от по-напредналите царедворци, за самото Величество, за кукловодите на целия този “проект”. Повечето българи, дори и доста от политическите анализатори, малко рано ги отписаха. На конгреса жълтите ясно казаха – ние искаме да вземем каквото можем на местните избори, за да дадем поне малък стимул на нашите членове по места, та да не се разбягат съвсем. Но голямата ни битка ще е за президентските избори. Тук всъщност е заровено жълтото на онова куче, дето мирише.

Мнозина веднага заподозряха, според мен погрешно, че за президентските избори ще се кандидатира Симеон, нещо, което по рефлекс започнаха да подозират още по-силно, след като той пъргаво отрече. Истинският голям коз на НДСВ да остане още време в политиката обаче се казва не Симеон Сакскобургготски, а Меглена Кунева. Разбира се, дотогава има още две години, през които много неща могат да се случат. Например може Кунева изведнъж да зареже жълтите си приятелчета и да се превърне в нечии друг коз. Или да заиграе като самостоятелен играч. Може пък, дори да си остане в НДСВ, нейната кампания да бъде тотално сгрешена, така че да отпадне далеч преди финала. А може и да бъде отстреляна с компромат от очаквана или неочаквана посока.

Всичко това са възможности, които биха довели до реалното разпадане на НДСВ. Но докато работата с Кунева се изясни, иззад образа на новия партиен председател Христина Христова, която смело твърди, че някой около нея изповядва истински либерални ценности, ще надзърта благият образ на царя-народолюбец, който иначе обеща да си стои кротко във Врана и да запълни всички празнини в образованието си, като прочете книгите, които досега в живота си е отлагал да прочете, зает с по-важни държавнически дела.

Често съм се чудил как точно излизат различните хора от политиката. Хайде, за свестните например съм чувал, че излизат по-бедни, отколкото влизат. Ами другите? Сега се оказва, че те, другите, излизат недочели…..

Къде е пресечната точка между ставащото с партия НДСВ, която в събота бе открита отново, въпреки че от нея страната няма нужда, и ставащото с телевизия RE:TV, която в петък пък бе закрита, само след година и половина в ефир, въпреки че от нея нужда има – доколкото беше сред малкото останали честни и прилично говорещи български медии?

Гадната миризма на мокро куче и в този случай идва от факта, че България се оказва територия за създаване на привидности, които се представят пред публиката за нещо реално – до момента, в който изпълнят истинските си функции и бъдат захвърлени в небитието.

Както мнозина през 2001-ва година повярваха в митичния мадридски цар, така заради RE:TV напоследък част от публиката започна да вярва, че не всички журналисти в  България са маскари. За тази вяра, впрочем , спомогнаха и самите журналисти, които пък сякаш повярваха на нейните собственици, че ще направят всичко възможно да поддържат една истинска, свободна, гражданска телевизия в България – и работиха за това с пълни сили.

Както партията НДСВ се оказа временен проект, който сега се възражда, за да се изцедят и последните капки от него, така RE:TV се оказа временен проект, от който явно е изцедено вече всичко, щом се зарязва.

Какви изначално са били целите на този телевизионен проект може само да се гадае. Някои виждат в него добре прикрит зад приказки за почтеност и гражданска позиция опит да се извлекат печалби от телевизионен бизнес. Който се провали точно откъм бизнес-страната си. Други смятат, че собствениците на RE:TV я създадоха с ясната идея да похарчат малко пари, но да поддържат все пак някаква  опозиция срещу тройната коалиция  в услуга на ГЕРБ. А сега, след като властта се смени,  закриват я, за да не харчат излишни пари. Пък и да не бе случайно телевизията да вземе да се превърне в опозиция и на ГЕРБ. Трети казват, че RE:TV се провали, защото категорично отказваше да пуска българска музикална и политическа чалга, както и турски сериали.

В края на краищата – колкото граждани, толкова и хипотези.

Но която и хипотеза да е вярната, нито една от тях не изключва гадния привкус в устата, който остава, щом човек седне да разсъждава за такива незначителни иначе събития от всекидневното българско битие като смисъла на дадена партия или  безсмислието на дадена телевизия.

Пламен Асенов 

29.11.09 г. 

Нереализираните ченгета от ВМРО пак пощуряха.

След като не успяха, навреме и пълноценно, както мнозина от колегите си, да пробият нито в тъй наречения български “бизнес”, нито в тъй наречената българска “висока политика”, бабаит-патриотите и национал-мъдреци от последна инстанция решиха да избият комплексите си по други начини. Само че вместо да ги избият, си ги набиха още повече.

Те първо опитаха, но не успяха чрез ченгеджийски методи да предизвикат пробългарска революция в самосъзнанието на македонците в Македония.

После се сбиха няколко пъти с македонците от ОМО-Илинден в България и ратуваха за забрана на тази напълно маргинална партия. Единственото, което постигнаха обаче, беше осъждането на страната от европейския съд за правата на човека.

Още по-после пък не успяха да спасят Българията от набезите на досадния немски професор Блумбауер, под чието ръководство бе направена на пух и прах една картина за Баташкото клане.

След това тъй наречените “войводи” забиха барабаните по повод Давид Черни и неговата кенефна инсталация в Брюксел. Но, вместо да изпишат очи, с това пак извадиха вежди, защото човекът, под благосклонните антибългарски погледи на цяла Европа, просто метна едно черно парцалче на инсталацията и доказа, че кенефът си остава кенеф, колкото и да го парфюмираш.

После самото парцалче се появи вместо самия Черни в Пловдив и отиде на среща с кмета Славчо Атанасов.

Да изброявам ли още? То не бяха турски паметници на Шипка, срещу които героично се протестира, то не бяха братя Юзеирови, не беше чудо…..

Ама все пак чудо е, че въпреки героичните акции, народът някак си не гласува масово за ВМРО-то, през годините явно не ги припознава  за автентични политици, а май погрешно вижда в тях обикновени използвачи на патриотичната риторика за лични цели. Освен ако не вижда изпечени мошеници или нещо още по-лошо, не знам.

Но така или иначе, нали партията напоследък е в разпад, та пак търсим да се хванем за сламката, от която да направим голяма публична кампания и ако може – пак важни да станем.

Последната идея е ни повече, ни по-малко, формулирана така – Западните покрайнини да бъдат върнати на България!

В декларацията, разпространена по този повод, се казва: “90 години след Ньойския диктат и незаконната окупация на Западните български покрайнини ВМРО – БНД настоява българската държава да постави безусловно изискване пред Република Сърбия да върне тези български територии. Настояваме българското правителство да заяви ясно на сръбските власти, че бъдещето на всякакви преговори за присъединяване на Сърбия към Европейския съюз зависи от съдбата на Западните покрайни. До момента на връщането им настояваме Сърбия незабавно да въведе политическа автономия за Западните покрайнини по примера на статута на Войводина.”

Накрая на декларацията се твърди, че така ще бъде заличена една историческа несправедливост, но това ще стане само ако българската държава покаже твърдост в защита на националния интерес и на сънародниците ни, “останали без вина зад телените мрежи”.

Не съм чул  досега някой от горките ни сънародници отвъд телените мрежи да е изявил особено желание да се присъедини към България. И това е, защото дори след тежкия разпад на бивша Югославия и преживените въздушни удари, в неевропейска Сърбия май се живее по-добре, отколкото в европейска България.

Дори и някой да беше изявил желание обаче, това едва ли би било легитимен повод за провеждане на официален рекет от страна на една европейска държава към друга, неевропейска, с размахване на заплаха, свързана с европейското членство. И едва ли в сегашния исторически момент това е най-подходящият начин да се възстановяват историческите справедливости.

Още много неща може да се кажат във връзка с нелепостта на декларацията. Но най-първото, което ми идва наум, е, че в случая ВМРО пак сътвори нещо мъдро, равносилно на изнамирането на топлата вода – това е политиката на двойния аршин, който винаги отмерва за нас по доброто парче. Очевидно, защото сме си изначално готини и всички са длъжни да ни харесват.

Но я си представете, че преди нашето приемане в ЕС някоя официална гръцка партия беше повдигнала въпрос за териториални претенции спрямо България и го беше обвързала с подкрепата за европейското ни членство. Ами че тогава същата тая ВМРО щеше да опищи орталъка, че гърците са византийци и други подобни.

Абе, граждани, не ви ли омръзна от такива простотии наоколо, а?

Разговор на Фили Ладгмън от радио SBS, Мелбърн, Австралия, с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България 

/Фили/ От 19 ноември насам България има нов президент и нов външен министър, без това на практика да се е отразило по какъвто и да било начин в динамичния иначе политически живот на страната. Става дума, разбира се, за белгиеца Херман ван Ромпой, първият президент в историята на Европейския съюз и англичанката  Катрин Аштън, първият общоевропейски външен министър.

Двата поста бяха създадени с решение на Лисабонския договор, който по същество е опит да се заложат нови баланси и да се изградят донякъде нови механизми за взаимодействие в твърде бързо и твърде много разрасналия се след 2004-та година Европейски съюз. След като търпеливо и на малки стъпки съпротивата на различни страни по различни точки от договора бе преодоляна, той трябва да влезе в сила от 1 декември, а от 1 януари официално встъпват в длъжност и новоизбраните президент и външен министър.

“Председател на Европейския съвет” е официалната длъжност, заета сега за първи път от Херман ван Ромпой. Мандатът му е две години и половина, като той може да бъде избиран най-много за два мандата. Доста разнообразни са мненията за това дали европейският президент в действителност има реална власт или позицията му включва само координационни и представителни функции. Все пак се очаква той функционално да замени сегашното ротационно председателство на евросъюза и повечето наблюдатели са съгласни, че в тази позиция са заложени и възможности за доста по-сериозно влияние, което обаче зависи до голяма степен от личните качества на президента.

По-ясни на пръв поглед са нещата около външния министър или “върховен представител по общата външна политика и политиката по сигурността”, както е официалното название на длъжността. Той, в случая – тя, Катрин Аштън, е и заместник-председател на централния изпълнителен орган, Европейската комисия, има мандат от пет години и за функциите си на външен министър разполага с огромен бюджет и персонал от над 5 000 служители. 

- Пламен, научиха ли българите, доколкото вече от три години официално са европейци, имената на новия си президент и новия външен министър? 

- Чуха ги, Фили, поне някои българи ги чуха. Дали и доколко са ги запомнили е трудно да се каже, по-скоро не, защото имената са непривични, имам предвид – непривично е за българското ухо да възприеме имената Ромпой и Аштън като имена на свои, “домашни” политици. Пък и мнозина тук все още смятат Георги Първанов за президент, макар други да имат силни колебания по въпроса. Това е шега, разбира се, но може би не е чак толкова далече времето, когато вече няма да е шега. 

- Ако имаш предвид Георги Първанов, то ясно е, че след 2011-та година той със сигурност няма да е президент….. 

- Всъщност не, имам предвид нещо далеч по-важно – европейското развитие в посока не само разширяване, а и задълбочаване. Задълбочаването означава, че все повече ще се върви към засилване на влиянието на общите европейски институции. Това от своя страна е свързано с отказ от все по-големи “парчета” национален суверенитет в името и заради ползите от водене на единна европейска политика. Такъв е първият етап, в който вече на практика пристъпихме с избора на общия президент и общия външен министър. В този процес личностното национално самосъзнание няма да се промени чувствително, всеки ще си остане българин, поляк или какъвто се е родил, но според мен ще започне да се променя общностното ни самосъзнание, а оттам и гражданската ни чувствителност. 

- В смисъл, че у българите все повече ще се засилва усещането за европейска принадлежност, така ли? Но въпреки упоритите десетилетни опити по време на тоталитарния режим, българите не се почувстваха граждани на Съветския съюз, защо сега да се почувстват граждани на Европейския? 

- Причините са няколко, Фили. Но преди да стигна до тях, нека кажа, че под промяна на общностното самосъзнание и гражданската чувствителност имам предвид например неизбежната трансформация на българското политическо мислене в европейско политическо мислене. Няма как това да не стане, макар  бавно и мъчително, след като институциите работят по европейски правила, а политическите партии са част от европейските политически семейства. По същата логика разслоенията в гражданското общество, специфичните интереси на различните обществени групи, ще започнат да търсят и намират себеподобни, да се подпомагат и развиват заедно със себеподобните в други европейски страни, а не в тесните национални граници.

А защо това не се получи със Съветския съюз? Ами, първо, защото има разлика между начина, по който една тоталитарна система те принуждава да станеш част от нея и естествените механизми на привличане, с които една демократична система ти дава възможност да реализираш желанието си да станеш част от нея. Второ, защото това желание е част от избор, тъй нареченият цивилизационен избор на България, която, независимо доколко инстинктивно или съзнателно, припозна Европа, а не Азия в себе си. И трето, заради свободата и перспективите за развитие, които европейската система предлага, а съветската – не. 

- Процесите на цивилизационна трансформация, за които говориш обаче, са твърде бавни, нещо повече, в самия Европейски съюз срещу тях има понякога спонтанна, понякога организирана съпротива. Как виждаш реализацията им във времето? 

- Може и да не си даваме сметка, но промените вече започнаха, Фили. Въпросът е не кога ще свършат, защото целта всъщност е развитието никога да не свършва, а кога ще станат достатъчно забележими, не само статистически, а по такъв начин, че всеки да си даде сметка за тях в индивидуалното си битие. И да хареса начина, по който се е променил лично той и животът около него.

Разбира се, че има съпротива. В личен план например аз страшно уважавам и до голяма степен споделям ироничното отношение към бюрокрацията и другите недостатъци на Европейския съюз, както и общото консервативно отношение на англичаните към развитието на центростремителните процеси вътре в съюза. От друга страна обаче като анализатор на процесите си давам сметка, че за България, в състоянието, в което се намира в момента, проявите на подобна на британската  дистанцираност от общността би била пагубна.

Обратно, мисля, че ако наистина следва своите национални интереси, България би трябвало да е сред първите и най-активни държави, които пораждат и подтикват центростремителните процеси в Европа. В този смисъл смятам, че веднага след избора на Херман ван Ромпой за президент на Евросъюза, в София трябваше да се устроят национални тържества с белгийска бира по този повод. Или каквото там се прави, за да се отбележи подобаващо събитието. И това не за да се подмажем по някакъв начин на новия президент, а за да могат повече хора тук да си зададат въпроси и да осмислят този български интерес. 

- Всъщност, Пламен, България официално подкрепи избора на Херман ван Ромпой и баронеса Катрин Аштън за президент и външен министър на Евросъюза, но разбра ли се какви бяха основанията за това, защо точно тях, а не други кандидати? 

- Аз лично доста се порових, за да разбера, Фили. И пак не разбрах. Всичко, което намерих по въпроса, се съдържа в едно изказване на външния министър Румяна Желева, че си струва България да подкрепи Ромпой, защото и много други страни го подкрепят. Ако бях учителка по каквото и да било, щях да пиша чиста двойка на Желева за подобна аргументация в защита на каквато и да било теза.

Поне да беше казала, че подкрепяме Ромпой, защото е поет и човек с чувство за хумор, въпреки строгото си католическо възпитание и суховатото си философско и икономическо образование. И въпреки че като политик е, общо взето, световно неизвестен. Или да беше казала, че го подкрепяме като представител на “малките” държави в Евросъюза, които имат интерес да блокират възможностите за диктат на големите. Или пък дори – заради заявената му отпреди това политическа позиция срещу приемането на Турция в Европейския съюз. Каквото и друго да беше казала Румяна Желева, щеше да е поне повод за личен размисъл и публичен дебат.

От друга страна обаче тя се изрази по единствено възможния начин и каза истината. Желева сътвори точна формула, с която резюмира защо и как България цели три години продължава да бъде член на Европейския съюз само номинално. Подкрепяме, защото другите подкрепят. Тъй като не съм учителка, бих дал награда за това изказване. Но трябва да се внимава когато българският представител излиза на международната сцена да си получи наградата, да носи не само европейско сако и вратовръзка, а и да бъде в приличен вид и от кръста надолу. Иначе публиката, вместо да му ръкопляска, ще му се смее.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

Пламен Асенов – специално за frognews 

Общият ни български живот пращи от феномени. В личен план например имаме масовия феномен – девойка, която изкарва добри пари, като сутрин е на фитнес, следобед оправя маникюр, грим и прическа при известен стилист, а вечер почива от тежкия труд с лека чалга в дискотеката. Негова разновидност е пъпчивото млекопитаещо от мъжки пол, самото то безработно и с безработни родители, подкарало с мръсна газ, надрусано и пияно, “Мерцедес” за поне 50-60 хиляди евро.

Общественото ни всекидневие също гъмжи от изненади. Винаги ще помня онзи случай в зората на демокрацията, когато от пътен строеж се задигна многотонен валяк. И досега за мен остава лека загадка – на собствен ход ли го отмъкна българският технически гений или го натовари на камион. И ако на камион, то по някакви релси ли го избута до горе или използва специален кран? Като казах кран – още от времето на комунизма пък е случката с големия кулокран, с който в Сливен други гении построиха четири сгради в каре. А кранът и досега се извисява насред – за да излезе, трябва или нацяло да се разглоби, или нацяло да се срути поне една от сградите.

Нищо от това не може да се сравни обаче с феномените, които бъкат в българския политически живот. И няма как да е иначе – нали политиците и техните магарии израстват изсред самите нас.

Оставям настрана огромните политически тайнства – например как  комунистите и ченгетата не само се измъкнаха безнаказано от престъпленията, които натвориха за 50 години, но продължават и сега да ни управляват през повечето време. В този контекст изобщо няма нужда да се споменават думите “съвест” и “морал”, но загадката е как те продължават да се измъкват безнаказано. Или другата загадка – как повече от век българинът се връзва на манипулации от продажни политици и си харесва Русия, независимо, че за последните десет века от нея е виждал само злини и би трябвало да има изградена генетична непоносимост към Империята.

Не мога обаче да не припомня някои от по-малките български политически феномени, които са толкова малки, че изискват специално внимание, защото ни помагат да разберем по-големите. Например – как феноменално напоследък се стопи от политическата сцена нашичкият цар, който първо беше низвергнат от комунистите, после назначен, пак от комунистите, за премиер? Какъв ти премиер, видя се, че той дори не е способен да отговори на нормален философски въпрос от рода “Ваше Величество, колко е часът?” А ако ви падне случай, обърнете внимание как се кръсти Величеството – някак бързичко, трескаво, сякаш докато го прави, има гузната съвест, че блажи в петъците. Или друга гузна съвест някаква. Но може пък и само така да изглежда отстрани, може точно в петъците човекът редовно да си пости, дори може за в петъците да е забранил сечта в Рила и комисиона да не пипа, кой знае…..

За разлика от царското призрачно изчезване, феноменът Гоце явно е възприел обратната тактика. Той не само упорито не си тръгва от българската политическа сцена, но се и натиска все по-напреж да бъде, особено напоследък. И как няма да се натиска – обещавал е на руските си другари АЕЦ “Белене”, газопровода “Южен поток” им е обещавал и кой знае какво още, а сега обещаното не може да се изпълни. То че срам – срам, международен даже, ама не е само до срама. Знае се, че за неизпълнение на дадена честна дума онези стрелят. Пък Гоце как да я изпълни, като вече не знае коя дума му е честна и коя – не. Например според мен, с оглед да се съхрани за следващи чутовни подвизи, той дълго време правилно отричаше да е президентът Първанов. Но после се сети, че ако не е президентът Първанов, няма как да извърши нови подвизи в държавата и за сметка на държавата. И също се сети, че ако не е президентът Първанов, няма защо да отрича, та затова млъкна.

В тази редица от български политически феномени непременно трябва да бъдат споменати Ахмед Доган и Бойко Борисов. Но те не могат да се разминат само с по няколко скромни реда тук, необходими са цели научни студии, за да се осветлят правилно. За Доган се отказвам, защото колегата Тома Биков вече издаде първия том с досието му, надявам се вторият, с по-късните му дела, да бъде разработен от  компетентната прокуратура. За Борисов пък подозирам че от няколко седмици насам върху подобно изследване упорито се трудят поне два конкурентни научни екипа от БАН, така че за него ще се обадя, само ако резултатът от техния труд не ме задоволи.

Но това, което истински впечатлява напоследък, това, което обединява всички горепосочени феномени и ги извисява до еманация на българското феноменално като такова, е феноменът Красьо. Хегел с неговата “Феноменология на духа” лайна с лопата да яде – както би се изразил един приятел, който често се забавлява да внася каруцарски дух в интелектуална среда. Ако аз бях той, по повод въпросния Красьо, щях да кажа нещо подобно, но тъй като не съм, само ще промълвя: – Е, га ти пича!

Така изразеният възторг се поражда от изключителните постижения на Красьо. Например аз, за близо тридесет години занимания с журналистика, я познавам лично хиляда политици и държавни мъже в България, я не. И да  познавам, питал съм ги нещо по работа и сме на “здравей-здрасти”, в никакъв случай нямам телефоните на всички. Дори на половината нямам. А виж, Красьо за няколко години неизвестно каква дейност, ето че ги има и си контактува свободно с тях. Както се разбра, с един приказва за лов, с друг – за чалга певици, на трети оказва техническа помощ в дадена политическа кампания, на четвърти, само от едната любезност, звъни с честитки за Коледа и Нова година. При това очевидно не подбира много, а откликва на всеки – т`ва съдии, прокурори, депутати, министри, партийни и други шефове, хора от бизнеса…..

А може пък и да подбира човекът, може да се ашладисва с тях само ако почувства истинска духовна близост или по някакви други високи критерии, които засега са неизвестни на широката публика.

Как да не се възхитиш – откъде време, откъде сили, откъде пари това момче да поддържа толкова широки и дълбоки контакти, географски разпрострени в цялата ни Мила Родина. Ако приличаше на Анджелина Джоли или поне на Брат Пит, бих донякъде разбрал – хората го търсят. Но той очевидно не прилича. И откъде акъл да помни нуждите и болките на всичките си приятели, да влиза в тон и да импонира на всеки от тях, независимо, че са от различни партии и с противоречиви интереси, да се втурва на помощ при всеки зов за помощ?

Неясноти има, както се казваше в един неприличен виц. Убеден съм обаче, че ако специалисти изследват детайлно въпросния Красьо, някъде из неговия генетичен материал непременно ще изровят и гена на българската гениалност, за който толкова сме слушали, но никой никога не го е виждал. Сал таз надежда ни остана – както не може да не се пее в някоя кахърна чалга…..

Чудя се обаче защо трябва да се троши народна пара за скъпи генетични изследвания, когато е сигурно, че ако бъде притиснат от достатъчно добри специалисти, Красьо ще си признае всичко за своята гениалност и с думи прости. Но, ще каже някой, те сега добрите специалисти вече не притискат по онзи начин, по който притискаха преди, защото изповядват нови, демократични принципи и идеали.

Тогава предлагам да го пуснем лично на Бойко Борисов. Той и без това си призна, че в частен интерес е набил някой си Стенли, гадже на дъщеря му, който веднъж я разплакал. Нека сега в публичен интерес премиерът да набие и някой си Красьо, та да видим дали точно той разплаква цялата българска общественост вече толкова години. Или я разплакват онези, красьопроизводителите, които генетично си моделират красьовци, за да им дърпат конците после. 

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

Пламен Асенов, политически коментатор за България на радио SBS, Мелбърн, Австралия – специално за в. “Марица” 

• Ако Борисов продължи да играе тактически, вместо да мисли стратегически, може да се провали на един от най-сериозните изпити по българска политика, които му предстоят 

Съмнения и подозрения се изразяват от различни страни напоследък, че Бойко Борисов нещо се опитва да се сдуши с Доган. Или обратно – че Доган се опитва да се сдуши с Бойко Борисов.

Като основен аргумент се сочи факта, че, въпреки атаката, която сегашните управляващи провеждат срещу бившите управляващи, ДПС, или поне върхушката на ДПС, малко или много остава незасегната. Припомнят се и някои по-стари изказвания на премиера Борисов, който неколкократно е заявявал, че счита Ахмед Доган за най-големия политик на българския преход, за най-големия си конкурент в политиката, за изключително тежък противник. Припомня се също факта, че от доста време насам Доган мълчи упорито и не коментира нищо от случващото се в държавата, включително това, което засяга пряко собствената му партия. Пуска напред да говорят само мюрета като Лютви Местан, което обикновено е знак, че самият Доган играе игра и чака тя да се развие, за да има последната дума.

От своя страна Бойко Борисов с огромна неохота отговаря на все по-упоритите журналистически въпроси, насочени към отношенията му с ДПС, като отрича всякакви съмнения за възможно сътрудничество и изтъква своите аргументи. Аргументите му са изброяване на предприетите досега действия.

Да, наистина, бившият министър на земеделието Валери Цветанов, назначен от ДПС, пръв от състава на предишното правителство стана обект на прокуратурата. Поискан и получен беше депутатският имунитет на двама народни представители от Движението – Гюнай Сефер и Мидхад Табаков. Те са обвинени в документни измами и вземане на подкуп – обвинения, свързани с дейността им отпреди да влязат в Парламента. Името на втория човек в ДПС Касим Дал се появи в скандала около знаменитото тефтерче с контакти на Красьо Черничкия. Нещо повече, оказа се, че Касим и Красьо наистина са си ходили сериозно – по лов, по кафенета, по моабети. След настояване от страна на Иван Костов, през миналата седмица бе подновена и прокурорската проверка за имотите на ДПС, тъй наречените “сараи на Доган”, която вече втора година се точи без резултат.

Само че повечето коментатори възприемат всички тези действия като съвсем символични – нещо като весело продължение и допълнение към историята за онази,  подарената преди години от Борисов на Доган каракачанска овчарка, която, вместо да пази двора му, на бърза ръка издушила и излапала пауните, които се разхождат  вътре. И колкото да настоява Бойко Борисов, че в това българската овчарка да излапа турските пауни има дълбок скрит смисъл, съмненията остават.

А съмненията остават, защото аргументите, свързани с делнични действия, не са достатъчни да се докоснат до истинската основа на нещата, която се корени по-дълбоко, в самата политическа тъкан и в политическата логика на събитията в България.

В астрофизиката, в раздела за черните дупки, има един термин “хоризонт на събитията”. Това е мислената линия, зад която никакви събития не се виждат, но към която всички събития, ставащи отпред, се насочват. Ако направим аналогия с българската политика в този момент, ще видим, че хоризонт на събитията в случая са предстоящите след две години президентски избори.

Широката публика може би не си дава сметка и трудно ще повярва на това, защото смята, че още е твърде рано – едните избори едва приключили, да мислим за другите. Само че попитайте Ахмед Доган дали широката публика е права и ще разберете, че не е. Аз лично в предишни години при подобни ситуации съм го питал, та знам от първа ръка.

Самият Бойко Борисов сега е в положението на широката публика – не вярва. Тъй като все още не си е дал напълно сметка какво му е на главата, и тъй като играта за президентския пост в момента изобщо не е неговата игра, той с голяма неохота се включва в разговори за отношенията с ДПС. Неохотата е плод на вътрешното му усещане, че някак си е принуден да играе в нечия чужда игра.

Усещането на Борисов е вярно. Инстинктът му на политическо животно обаче работи силно и поради това пък той успява да не прави крайни изявления от рода на “не, никога, в никакъв случай”. Изглежда добре си дава сметка за нещо, което и сам през юни, в блога на Николай Бареков, припомни в интервю, като каза: “Нито Станишев, нито президентът, нито политическите партии досега са управлявали самостоятелно, без Доган. Не случайно и Желю Желев, и Петър Стоянов, и Георги Първанов стават президенти само с негова помощ. Не случайно и Костов, и Царя, и Станишев, и преди това Попов, стават премиери с неговата благословия и подкрепа.”

Какво знае Ахмед Доган, което Бойко Борисов не знае? Или за което предпочита да не мисли сега?

Доган знае със сигурност например, че до времето, когато президентската кампания започне да набира сили, вълната ГЕРБ вече няма да се плиска толкова нашироко и да събира нова и нова обществена подкрепа в България. Най-вероятно обратно – повече или по-малко ще се свие. Просто електоралният капацитет в страната е твърде ограничен, а публичните интереси са твърде противоречиви. Пък и големите цунамита бързо идват, но и бързо отминават.

Доган знае също, че на следващите президентски избори сегашният държавен глава Георги Първанов няма да се кандидатира, но със сигурност ще има свой фаворит за поста и ще направи всичко възможно да събере максималната подкрепа за него – било като потегне здраво редиците на БСП, било като направи собствена, нова политическа формация, било по някакъв друг начин. А когато има поле за сблъсък между две основни фигури, това вече е полето на политическия пазарлък, в което Доган най-обича да играе. Често той дори не е пряк политически пазарлък, а косвен, просто Доган заема най-добрата позиция, така че никой да не може без него.

Силно подозирам, че лидерът на ДПС знае още нещо, което, може би подведен от случилото се на кметските избори в София, Борисов забравя. Или пренебрегва, все едно. Това е фактът, че Синята коалиция, в каквото и състояние да се намира след две години, поучена от сегашния опит с Фандъкова, също задължително ще издигне свой кандидат за президентския пост. От гледна точка на ГЕРБ това ще доведе до разпиляване на гласовете, което трябва да се компенсира отнякъде. Защото явяването на балотаж би било равносилно не само на загуба за партията, но и  на лично поражение за Борисов.

Вероятно нищо от това няма да има значение, ако Бойко Борисов реши сам да се кандидатира за президент през 2011-та. Но Доган знае, че тази кандидатура няма да се състои, защото президентските конституционни одежди са твърде тесни за широките рамене на сегашния премиер и вратовръзката ще му стяга прекалено силно около врата.

Всичко това означава – Доган знае, че не е далеч времето, когато неговото време отново ще дойде.

Затова първата му задача в момента е да оцелее лично като политик при евентуалните прокурорски набези. Тоест – да даде пауните на каракачанката, дори може би да пожертва и част от двора, онази, с барбекюто, но да си запази поне къщичката. И тъй като няма друг полезен ход в тази посока, предпочита да мълчи, следвайки съвета на Борисов към Станишев – като е виновен, поне да си трае, да не ме ядосва – съвет, който Станишев обаче не чу правилно, за разлика от Доган. Втората му задача е да сложи ред в собствената си къщичка, която, въпреки строгите вътрешнопартийни правила на управление, няма как да не е разтресена от събитията напоследък.

Третата задача на лидера на ДПС, пряко свързана с втората, е да направи така, че да не умре внезапно активният български национализъм в лицето най-вече на топящи се партии като Атака и ВМРО.

Четвъртата му задача е по знайни и незнайни механизми на публично влияние да поддържа в обществото жив спомена за себе си, за това, че не е случаен политик, за това, че продължава да е в играта. Мълчанието и за това му помага.

Петата му задача е да се пази като дявол от тамян от подозрения за заговорническа дейност с бившите си партньори от БСП.

Шестата му задача е да си осигури отнякъде политически гръб. Това може да бъде някаква по-солидна външна подкрепа или пък реализация на нов вътрешен проект, по-успешен от неуспешния проект “Лидер” на Христо Ковачки.

Седмата му задача, за реализация на която обаче все още е рано, ще бъде да всее и поддържа колкото може повече разногласия между ГЕРБ и, както се водят, присъдружните им партии, най-вече, разбира се, между ГЕРБ и Синята коалиция.

Всичко това в момента, когато Бойко Борисов реши, че президентските избори вече са на дневен ред в програмата, ще означава, че Ахмед Доган ще има няколко солидни крачки преднина. А ако Борисов отсега не си даде сметка и продължи да играе тактически, вместо да мисли стратегически, може да се провали на един от най-сериозните изпити по българска политика, които му предстоят.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

Разговор на Фили Ладгмън от радио SBS, Мелбърн, Австралия, с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България 

20.11.2009

Този текст е защитен от “Закона за авторското право…..” и не може да бъде препечатван или използван от печатни и електронни медии, от новинарски и комерсиални сайтове, без специално разрешение за това. За получаване на разрешение, виж страницата Контакт в дясната лента на този блог.

Право за свободното препечатване на текста имат сайтовете www.kafene.net и www.svobodata.com, както и всички лични и некомерсиални сайтове и блогове.

/Фили/ За първи път в цялата си история на българска столица София има жена за кмет.

На частичните местни избори в края на миналата седмица кандидатът на управляващата партия ГЕРБ Йорданка Фандъкова спечели с огромна преднина пред основния си опонент – кандидата на социалистическата партия Георги Кадиев.

При твърде ниска избирателна активност от едва 24 процента, Фандъкова получи 66 на сто от гласовете, а Кадиев – около 28 процента. Тази победа съвсем не е новина, тя беше толкова нашироко предизвестена от социолозите, че дори ниската избирателна активност се приема до голяма степен като резултат именно от факта, че публиката нямаше нагласа за политическа битка и при предварително ясен победител изобщо не си направи труд да отиде до урните.

Самата предизборна кампания също не изглеждаше да е много политически ориентирана. Йорданка Фандъкова влезе в ролята на експерт и през цялото време на практика не отправи нито едно политическо послание. Дори не и спрямо избирателите на Синята коалиция, чието ръководство не издигна собствен кандидат и я подкрепи безусловно, но чиито привърженици имаха и продължават да имат сериозни съмнения за стойността на тази подкрепа. Фандъкова на практика не влезе в политическа битка дори с основния си опонент Георги Кадиев.

От своя страна пък Кадиев изглеждаше зает повече с решаването на вътрешни проблеми на своята партия и с изграждането на личния си имидж. От известно време насам се смята, че той е най-сериозният претендент за мястото на Сергей Станишев като председател на партията при засилващото се центробежно движение в нея. Идеята му очевидно беше да стигне до балотаж на кметските избори, за да затвърди претенциите и имиджа си. Все още не е ясно как ще се развият нещата сега, след като той получи едва 70 хиляди реални гласа и показа най-слаб резултат от всички кандидати на БСП за столичен кмет през годините. 

- Пламен, може ли полученият резултат от една такава вяла кампания да бъде сериозна основа за политически изводи в момента? 

- Както в науката липсата на резултат често е важен резултат, Фили, така и в политиката липсата на политика може да бъде много показателна за нивото на политиката. Така е и в този случай.

Само че за различните играчи в ситуацията има различни причини да не правят политика и съответно ефектите от това наглед едно и също действие са различни. Например победата на Йорданка Фандъкова, кандидат за кмет, издигнат от ГЕРБ, но подкрепен безусловно и от Синята коалиция, има съвсем различно отражение върху обществените позиции на двете формации. Докато за ГЕРБ тази победа носи повече власт и нови политически дивиденти, за Синята коалиция остават болезнени въпроси, вътрешни противоречия и, в крайна сметка – мрачни перспективи. 

- Защо се получава така в случая? 

- Причините са много, Фили, но нека кажем първо какво категорично показа резултатът от отминалия вот, а именно – че няколко месеца след парламентарните избори и въпреки често хаотичните стъпки, които предприема в управлението, ГЕРБ продължава да се носи на вълната на “народната любов”. Доказателството е в голямото победно съотношение на гласовете в неделя, а ниската избирателна активност съвсем не е показателен фактор за обратното. Дори може да се приеме точно като форма на доверие – защото логично е, че ако по-голямата част от хората не вярваха на ГЕРБ, щяха да излязат и да гласуват срещу тях, както е ставало много пъти досега на други избори. Нищо такова не се случи и предварителните притеснения, че ниската активност може да доведе до балотаж, като повиши резултата на БСП, чието твърдо ядро обикновено си гласува твърдо, не се оправдаха. 

- Пламен, как ГЕРБ успява да запази доверието? Ти спомена за хаотични стъпки, сега, когато се разглежда бюджета, виждаме също, че той е доста рестриктивен и не обещава бляскаво утре на хората в България и въпреки това….. 

- Да, въпреки това. Имам усещането, Фили, че партията на Бойко Борисов в някакъв смисъл се превръща в типична за това, което в Европейския съюз наричат “народна партия”. Неслучайно и шефовете на Европейската народна партия с такава охота я припознаха за свой основен партньор в България, още преди дори тя да се беше явила на първите си парламентарни избори.

Като характеристика на нейната политическа позиция – ГЕРБ стои някъде в центъра, без засега видимо да пристъпва много-много в ляво. Мерките, които предприема в управлението дори са по-често десни или поне изглеждат като такива. Проектобюджетът за 2010-та година е наистина показателен в това отношение. В същото време има твърде широка подкрепа в най-различни, често противоречиви по интереси слоеве на българското общество. С една дума – електоратът на ГЕРБ няма ясна физиономия, но за сметка на това е многоброен.  

Както се смята, до голяма степен това се дължи на огромната лична харизма и популярност на Бойко Борисов. Безспорно, но според мен не е само това. На някой може да му прозвучи парадоксално, но мисля, че ГЕРБ печели все повече привърженици, доколкото все по-малко или дори никак не говори за ориентацията си в чисто политическата координатна система ляво-дясно. Относително рядко се случва някой от представителите на тази партия да изтърве определението “дясно” за дадена стъпка или решение. В нощта след частичните избори в София чухме с половин уста да се споменава за “победа на партиите от ЕНП-формата”. И толкоз. Борисов и колегите му не си правят принципно труда да философстват за своята ориентация и това, засега поне, им носи видими ползи. Може би защото до голяма степен отговаря на аморфното поведение и повече емоционалния, отколкото информиран избор, към който българите като цяло се придържат в политическите си предпочитания. 

- А защо каза, че победата на Фандъкова не е добра новина за тъй наречените “традиционни” десни партии – СДС и ДСБ, които от началото на годината сформираха общия проект Синята коалиция? 

- Синята коалиция подкрепи безусловно Фандъкова, Фили. Това означава, че не проведе никакви преговори с ГЕРБ – ако не за постове, нормална политическа практика, която в България обаче често се тълкува негативно, като политически пазарлък – то поне за някакви гаранции, свързани с посоката на бъдещо управление на общината. Тази подкрепа обаче сините дадоха само като ръководство. И доказателството дойде от социолозите, които отчетоха, че в реални гласове на изборите в неделя ГЕРБ е получила едва около 13 хиляди гласа. И вероятно затова след изборите пак само ръководството на сините изрази силна радост от победата, наричайки я обща победа на десницата в България.

Сред все повече топящия се през последните осем години електорат на десницата обаче имаше и продължава да има силни и основателни съмнения дали фактът, че сините за първи път от двадесет години насам не издигат собствен кандидат за кмет на София, е правилна стъпка. Заради моментната политическа конюнктура в България въпросът е наистина много сложен. И двете страни имат разумни и валидни аргументи. В края на краищата обаче важен е резултатът. А той, както отбелязват и редица анализатори, е, че традиционната десница все повече се превръща в присъдружна на ГЕРБ организация и все повече се стопява като фактор от общественото съзнание на българите. Което не е добра новина не само за дясното като обща идея, но и за цялата страна, която не може да извърши необходимите реформи без наличието на ясен и последователен десен проект. 

- Пламен, а как излезе БСП от цялата ситуация? Преди изборите различните крила в нея, всеки по собствени съображения, даваха вид, че ще проведат сериозна битка, която да послужи като основа за консолидация на партията. Стана ли това, поне донякъде? 

- Всъщност, Фили, в случая наблюдаваме развитие във времето на един процес. Ако на парламентарните избори през лятото социалистите бяха разгромени като Наполеон в Египет и си тръгнаха от бойното поле в паническо, хаотично бягство, то сега те започнаха да пристигат, образно казано, по родните си места и всички започнаха да виждат колко всъщност наистина са измокрени, гладни и уморени, както се пее в песента за великия наш войник.

След тези избори впечатлението е, че положението в левицата е доста по-лошо отколкото не само самите те си признават, но и отколкото всички други виждаха до момента.

Така че добра новина от цялата работа може да произлезе, ако отляво се случи необходимото и отдавна очаквано действие, за да се нормализира българският политически живот: БСП да се разпадне и от нея да произлязат две нови, по-малки формации – една истинска комунистическа партия, за която има реална електорална база в страната, и една истинска, европейска социалдемократическа партия, която да скъса с комунистическото си минало.

Само че чак толкова добри новини за България май, поне засега, все още няма предвидени.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com