Блогът на Пламен Асенов

ЛЮДМИЛ СТОЙКОВ - ГОЛЕМИ ДЖОБНИ И КОШМАРЕН PR

asenov2007 — Fri, 25 Jul 2008 06:07:24 +0000

Разговор на Фили Ладгмън от радио SBS, Мелбърн, Австралия, с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

25.07.2008

/Фили/ Напоследък в България името на бизнесмена от Перник Людмил Стойков нашумя така силно, че някои университетски преподаватели по връзки с обществеността вероятно вече са го включили в лекциите си за следващата година. Само че като пример, който опровергава старата максима, че и лошата реклама е добра реклама.

След като през миналата година бе арестуван и впоследствие освободен от съда, който не намери никакви основания да го обвини за източването на европейски пари по програма САПАРД, през последните седмици Людмил Стойков се оказа герой от доклад на ОЛАФ – Европейската служба за борба с измамите. Тук вече името му е споменато като част от престъпна група и освен за измами по САПАРД, той се разследва и за други възможни престъпления. Според българските представи скандалът не би бил чак толкова значим, ако Стойков не беше един от основните спонсори на последната предизборна кампания на президента Георги Първанов, на когото е предоставил според някои данни 50, а според други – 75 хиляди лева. Това стана повод европейските институции да задълбочат недоверието си към България, а опозицията да възобнови старата си идея да иска импийчмънт на президента.

Людмил Стойков е роден през 1964 година в Перник. Завършил е ВИФ, работил е като барман в някогашния “Балкантурист”, след промените започва дребен бизнес със сирене, а впоследствие – със скрап. По-късно бизнесът му се разширява и той става в една или друга степен собственик на курортния комплекс “Дюни”, металургичен комбинат в Радомир, бившия завод “Стомана” - Перник и много други. Въпреки че се разследва за пране на пари, Стойков има чисто съдебно минало и отхвърля каквото и да било участие в престъпна група за източване на европейски средства, както и предположенията за разперен над него политически чадър.

- Пламен, заедно с биографиите на доста други български “бизнесмени” и тази звучи като приказка, неочаквано сбъднала се в реалността. Какви са основанията за скептицизма, който подобни истории поражда у българите?

- Не само у българите, Фили. Едно европейско издание писа по повод на Людмил Стойков, че, както изглежда, той не е натрупал парите си, ставайки рано сутрин, за да се труди усилено или пък чрез други сериозни лишения.

Хората в България с по-дълга памет биха посочили поне три сериозни повода за съмнение, дори само като чуят кратката версия на биографията, която ти изложи. Тя описва човек с големи амбиции, но с не твърде големи лични способности - недостатък, който се компенсира от подходящи връзки. Известните факти се вписват напълно в класическата схема, по която се роди мафиотския бизнес в България. Момчето завършва ВИФ, но като спортист е никой. Точно този тип хора, а не шампионите, бяха една от банките-кадри на комунистическите тайни служби по онова време. Потвърждението идва от кариерата като барман в “Балкантурист”. На такава работа се ходеше със специално разрешение от службите, които ти позволяваха на работното си място да бъркаш в кацата с мед и дори да си облизваш пръстите. Разбира се, срещу съответните услуги и сведения. После идва версията за натрупването на първия милион чрез търговия със скрап. Аз лично много харесвам онази история на покойния Илия Павлов, който твърдеше, че още през 89-та година е изнасял от България и продавал в Малта стари подводници за скрап, та така забогатял. Людмил Стойков пък продавал железопътни вагони през 90-та година. Всъщност може би наистина е продавал. Но това подчертава само факта, че той вече е включен в голямата бизнес-игра и някой чичко е отворил широко портата на живота пред 26-годишния по това време Стойков. Този вид зависимости имат един много сериозен недостатък – че впоследствие трябва да се отчиташ. Да се отчиташ когато ти посочат, на когото ти посочат и с колкото ти посочат. Иначе отиваш при Илия Павлов. Или при някой от другите 150 подобни “бизнесмени”, отстреляни през последните петнайсетина години от извършител, който и досега си остава неизвестен за Темида.

- Но за 18 години в бизнеса Людмил Стойков никога не е бил разследван и съден, за разлика от мнозина други…..

- Да си спомним, Фили, прочутото сравнение на някогашния дисидент отец Христофор Събев за СДС като глава лук, която постоянно се люспи. В българската политика наистина имаше такъв процес – внедрените в демократичните сили хора, след като изпълнят задачата си, да създадат за последен път хаос при напускането си. В тъй наречения български бизнес също има подобни люспи, които се белят на вълни. Първата вълна бяха откровените мутри, които рекетираха, биеха, крадяха и убиваха безогледно. Тях вече ги няма на практика. Втората вълна бяха хора като Илия Павлов, които призоваха гущерът да си откъсне опашката, тоест, мафиотският бизнес да се изчисти от лошо име и лоши момчета. От тази втора вълна някои, които решиха, че са твърде големи, за да се кланят на някого, също вече ги няма. Други, по-малко на брой, все още са живи, защото продължиха да се отчитат където трябва, но се отдръпнаха и стоят в сянка. Сега очевидно на преден план излиза третата вълна – хората, които до момента не са се забърквали в проблеми по една или друга причина, отчитали са се редовно, но вече е дошло времето да влязат в действие.

- Често споменаваш “отчитане”, какви са механизмите за това?

- Ами например, Фили, идва при теб /или те вика при него, зависи от позицията/ водещият ти офицер от едно време или този, който те е поел после и ти казва – ти си от Перник, президентът, който е наш човек, също е от Перник. Той има нужда от подкрепа в тази кампания. Ще ти бъдем благодарни, ако се отзовеш. Което значи – ще ти бъдем много сърдити, ако не се отзовеш. Така ти създаваш “Съюз за Перник” и с официално чисти пари спонсорираш кампанията на президента. Който нищо не знае и почти не те познава, затова по-късно може да се държи искрено като съвсем невинен човек. Това е отчитане. После обаче от “Съюз за Перник” те обвиняват в директно купуване на гласове, прокурори започват да те разследват за пране на пари, а Европейската служба за борба с измамите те вкарва в доклад, предназначен за съдебната власт. Докладът обаче става публичен и името ти започва да свети силно, като осветява и самия президент. Това пък е антиотчитане или отчитане, което се е превърнало в кошмар, макар ти на практика да нямаш никаква вина, защото всъщност през цялото време си изпълнявал нечии указания.

- Смяташ ли, че случилото се може да има по-сериозни последствия за самия Людмил Стойков?

- Трудно е да се каже колко сериозни могат да бъдат, Фили. В момента според мен не е ясен самият критерий за сериозни последствия. Може би времената вече наистина са други и най-лошото, което ще се случи на хората от третата вълна, да е някоя и друга година затвор и раздяла с парите. За самия Людмил Стойков това навярно ще е доста силен удар. Съдя по една реплика на неговия адвокат, който по повод обвиненията за източване на 6,5 мириона евро по проекти на програма САПАРД заяви, че това е несериозно, защото за неговия клиент това са джобни пари и той не би рискувал репутацията си. Без такива джобни животът на всеки човек наистина би бил доста труден.

Мен лично обаче повече ме интересува колко сериозни могат да бъдат отраженията от цялата история с Людмил Стойков за политическия живот изобщо и за президента в частност. Страхувам се обаче, че в момента дори силният натиск от Европейския съюз няма да е достатъчен, за да си отиде това управление, което е наистина вредно за интересите на страната. Просто противоречията на опозицията и индифирентното обществено мнение заради своята слабост може да се окажат твърде силни фактори. Лошото е, че няма как те да бъдат продадени някъде в чужбина за скрап, а на тяхно място да дойдат друга опозиция и друго, по-будно общество.

ДЖЕНТЪЛМЕНЪТ НА БЪЛГАРСКАТА ПОЛИТИКА

asenov2007 — Fri, 18 Jul 2008 05:17:28 +0000

18.07.2008

/Фили/ През миналата седмица една от знаковите фигури на българската политика от началото на прехода, бившият премиер в първото демократично правителство на Бъргария - Филип Димитров, напусна Народното събрание и обяви, че смята да се отдаде на преподавателска дейност.

“Всеки от нас остава с някаква фраза в историята. Моята фраза на мнозина се видя като доста дълго изречение – “България да стане модерна и европейска държава” – каза Димитров при оттеглянето си.

“Той остана неизкушен от облагите на властта, запази своята почтеност и държеше на истинския политически подход в политиката” – горе-долу така могат да се обобщят мненията, изразени в Парламента и от негови привърженици, и от негови опоненти по време на процедурата по освобождаването му от депутатския пост.

Филип Димитров е роден през 1955 година в София. Завършва английска гимназия и право в Софийския университет. Занимава се професионално с психотерапия, работи като адвокат, преподава в Американския университет в Благоевград. Автор е на няколко книги.

Филип Димитров става член на СДС заедно с новосъздадената през 90-та година Зелена партия, а по-късно е избран за председател на Координационния съвет на СДС. Като лидер на коалицията, през 91-ва година става 79-тия български министър-председател. Макар да заема поста само 11 месеца, през това време поставя началото на истински демократични реформи в страната, признава официално независимостта на Македония и България става член на Съвета на Европа – първа стъпка към истинското европейско членство. Още на следващата година обаче губи подкрепата на президента Желев, синдикатите и политическия си партньор ДПС и правителството му пада след излишно, според мнозина, искане за вот на доверие в Парламента.

От 97-ма година Филип Димитров е посланик на България първо в ООН, а после в САЩ. Напуска този пост по собствено желание, след като през 2001-ва година президент на страната става Георги Първанов.

Отричан, руган и охулван от мнозина по време на неговата активна политическа кариера, за мнозина сега Филип Димитров все пак си тръгва от Парламента като “Джентълменът на българската политика”.

- Пламен, откъде идва определението на Филип Димитров като “джентълмен”? В публичния български живот това определение не е твърде разпространено…..

- Предполагам, Фили, че нещата в случая вървят по две линии. От една страна самият Филип Димитров сравнително често използва думата и в личните си контакти, и в публичните си изяви. С нея е свързана една от интересните истории на българския преход – признаването на Македония.

България беше първата страна, която официално призна независимостта на Македония, но това не беше никак лесно решение, около него имаше много колебания, а и силни противници както вътре в страната, така и отвън. След заседанието, на което не се стига до окончателно решение за признаване, както самият Димитров разказва, той останал в кабинета си заедно с тогавашния председател на Демократическата партия Стефан Савов и съветника си Константин Мишев. И в един момент се обърнал към тях с репликата: “Абе, джентълмени, що не взема да я призная аз тая Македония?” След което джентълменът Стефан Савов му казал – Нали знаеш, че съм с теб? А джентълменът Косьо Мишев - Ами побързай, щото до новините в осем остава малко време!

Втората линия, по която думата подхожда на Филип Димитров, е фактът, че като политик той винаги е държал на предвидимото, честното и принципно отношение към словата и действията си, изобщо на всички онези качества, с които обикновено свързваме джентълменското поведение в класическия смисъл на понятието. Ето, например това, че през 92-ра година той сам поиска вот на доверие от Парламента – един класически политически ход, който обаче и досега си остава прецедент за българската политика - според мен е доказателство за привързаността му към истинските принципи и искреното му желание България да стане нормална държава.

Разбира се, казаното дотук не означава, че Филип Димитров като политик нямаше слабости и грешки. Част от тях вероятно наистина се дължат, както мнозина го обвиняват, на липсата на гъвкавост, на “прекалената” му привързаност към политическите принципи, която на моменти стига до прояви на инат. Аз лично смятам обаче, че ако по върховете в България имаше повече хора с подобни качества, не само политическият живот, но и животът изобщо в страната щеше да бъде по-различен. В положителен смисъл.

- Пламен, по време на своето управление Филип Димитров беше обвиняван за какво ли не – като се започне от унищожаването и разграбването на ТКЗС-тата и се свърши с намеци за хомосексуализъм и сътрудничество с бившата Държавна сигурност. Неговите лични слабости и погрешни решения като министър-председател ли доведоха до падането на първото демократично правителства на България?

- В България и досега работи, Фили, една машина – машината на тайната задкулисна власт на бившите ченгета, като правило обвързани с БСП - която може да фабрикува подобни обвинения с тонове. И именно заради силното влияние, което тази машина има върху зависимите до голяма степен медии, човек може не само да бъде очернен, но и да се наложат в публичния живот напълно обратни представи за нещата, които декларира или прави. Да си спомним как управлението на Иван Костов например беше обявявано за най-корумпираното в света, а нито един човек от него впоследствие не беше осъден и за стотинка. Последвалите управления и на Сакскобургготски и на Станишев, ако не от страна на българския съд, то поне от органи на Европейския съюз, са доказано корумпирани, но подобна медийна кампания срещу тях няма. Та и с управлението на Филип Димитров се случи нещо подобно. Някои сега казват – той се скара с всички, със синдикатите, с президента, с ДПС, с медиите…..Като журналист, който съвсем отблизо по това време наблюдаваше развитията, мога да кажа, че ситуацията беше точно обратна – не той се скара с тях, а те се скараха с него. Те го парализираха, поставиха го в невъзможност да управлява. И това беше целенасочена, съзнателно изградена разработка за сваляне на първото демократично правителство на България и създаване на аморфното, удобно за задкулисните бизнес и политически интереси правителство на Любен Беров. Така смятам не само сега. Така смятах и тогава и съм го казвал публично достатъчно много пъти в репортажите си за българската редакция на ВВС.

- Сегашното оттегляне на Филип Димитров от Парламента беше коментирано от българските медии като цялостно оттегляне от политиката. Смяташ ли, че той наистина ще се отдаде оттук нататък само на преподавателската си работа и няма да се завърне по един или друг начин в политическия живот?

- Ти съвсем правилно подчерта, Фили, че в случая става въпрос за неговото отгеляне от депутатското място, включително и от поста зам-председател на Народното събрание. Самият той в прощалното си слово го каза съвсем ясно – оттегля се, защото от тази позиция не може повече да влияе на политическите процеси в страната в степен и посока, която смята за необходими и правилни. Прочетох внимателно доста интервюта, които Филип Димитров даде след това, но никъде не намерих негова категорична декларация за окончателно оттегляне от политическия живот изобщо, както нещата се представят от повечето български медии. Така че аз не смятам файла “Филип Димитров” за приключен. Виждам два варианта за негово възможно политическо бъдеще. Първият, по-малко вероятен според мен, е да се кандидатира за евродепутат през следващата година, за някакъв оперативен пост, например кмет на София след Бойко Борисов или в по-дългосрочен план – да мисли за президентската надпревара след Георги Първанов.

Другият вариант, който ми изглежда по-реалистичен, а и по-подходящ за неговия характер и темперамент, е възможността Филип Димитров да се включи в създаването, а защо не и да оглави, една нова дясна формация, която да е по-ясно ориентирана към консервативните принципи. Създаването на истинска дясна, консервативна партия от една страна е необходимо заради естествените баланси на българската политическа сцена, които са нарушени от нейната досегашна липса, а от друга – заради тежкото положение, в което се намира традиционната българска десница. В същото време условия за това сякаш вече назряват като необходимост сред по-интелектуалните обществени слоеве на дясно ориентирани хора, които сега или съвсем съзнателно стоят настрани от политическия живот, или през годините се отдръпнаха разочаровани от него. С опита и знанията си Филип Димитров би бил много ценен катализатор за кристализирането на подобен процес.

ДА СЕ ГОРДЕЕМ ЗАЕДНО С МОМЧЕТО, НЕ ДА КУДКУДЯКАМЕ ЗА СЕБЕ СИ

asenov2007 — Fri, 11 Jul 2008 07:27:05 +0000

11.07.2008

Седемнадесетгодишният българин Григор Димитров спечели титлата за юноши на турнира от Големия шлем в Уимбълдън малко по-рано през този месец. На финала той победи финландеца Хенри Континен с резултат 7:5, 6:3. Победата му гарантира уайлд кард за участие през следващата година на мъжкия турнир.

В София Димитров бе посрещнат като национален герой, а премиерът Сергей Станишев му изпрати лично писмо, с което го поздрави за големия успех. “Младите българи са тези, на които дължим не само добрите перспективи за развитие на страната ни, но и защитаването на нейното добро име пред света” – се казва в текста на писмото.

Григор Димитров е роден през 1991 година в Хасково. Започва да тренира тенис на петгодишна възраст, като негов треньор е баща му – Димитър Димитров. Още в ранна възраст постига успехи, като се състезава в отбора на България за Купа “Дейвис”. През 2005-та година е обявен за най-добър тенисист на Европа за момчета до 14 години. През 2006-та печели титлата на сингъл в категорията до 16 години на големия турнир за юноши и девойки “Еди Хер Интеренешънъл” във Флорида, както и “Ориндж боул”, неофициалното световно първенство за юноши при 16-годишните в Кей Бискейн, САЩ.

В момента мениджър на Григор Димитров е шведката Нина Венегрен, а той тренира в школата “Санчес Касал” в Барселона.

Талантливият младеж очевидно има потенциал да се превърне в истинска тенис-звезда като покаже добра игра още през следващата година на мъжкия турнир в Лондон, където вероятно, поне от страна на женската публика, няма да остане незабелязан и неговият личен чар.

- Пламен, тенисът в България не е чак толкова популярен спорт, наистина ли победата на Григор Димитров масово се посреща като повод за национална гордост?

- През последните десетилетия, Фили, женският тенис в България носеше успехи, а мъжкият определено изоставаше. Като девойки например Мануела Малеева и Сесил Каратанчева спечелиха турнира от Големия шлем “Ролан Гарос”, съответно преди 26 и преди 4 години. Сега Григор Димитров като юноша до голяма степен навакса мъжкото изоставане, спечелвайки най-престижния световен турнир в Уимбълдън. Това веднага се превърна в новина № 1 за всички български медии не само защото е лято и информационният поток е попресъхнал.

Тенисът наистина не е спорт, към който интересът в България да беше чак толкова масов. След промените през 89-та година обаче доста повече хора, отколкото преди това, започнаха да се интересуват от играта, сами да се пробват на корта, да пращат децата си в тенис-школи или да им наемат учители. Това, разбира се, е свързано с нарасналите финансови възможности на хората от средната и богатата класа, както и с доста по-лесно достъпните и качествени кортове и съоръжения. Вероятно роля има също разпространената в България представа за тениса като аристократична игра и облъчването от масово гледаните в страната световни и европейски спортни канали.

Така че на практика интересът към тениса тук ми се струва, че вече е същия или почти същия, както във всяка нормално развита страна. Друг е въпросът дали и доколко тенисът, като един абсолютно индивидуален спорт, е реален повод за масова национална гордост.

- Е, всяка тенис-звезда от световна величина обикновено има особено силна популярност в родината си…..

- Да, такава популярност е естествена и разбираема. Джон Макенроу е популярен американски тенисист, но популярността му в Съединените щати е от същия тип, както навсякъде по света т.е. хората казват – харесвам го, защото той е страхотен тенисист. Никой не казва – харесвам го, защото е страхотен американец и защото е страхотен американец, аз изпитвам национална гордост.

Сигурно си спомняш много добре, Фили, както вероятно и мнозина от нашите слушатели, че в годините на комунистическия режим в България подходът беше точно такъв – всички спортни неуспехи си имаха конкретни имена и причини, а успехите бяха представяни едва ли не като заслуга на режима. Но за да не бъде съвсем директна манипулацията, режимът, който отъждествяваше себе си с нацията, представяше успехите като повод за национална гордост.

И досега българското общество носи някаква инерция в това отношение, която си личи особено силно при такъв тип индивидуални спортове. По логика, човек се гордее с постижения, в които е вложил лични средства и усилия. Нацията също може да се гордее с постижения, в които целокупно е вложила по един или друг начин нещо от себе си. Въпросът в конкретния случай е какво общо има българската нация, или поне държавата, която я представлява, с успеха на Григор Димитров. Ако се съди по факта, че той тренира в Испания, а мениджърът му е от Швеция, човек може да си даде сметка, че на практика в България това младо момче не е намерило двата основни фактора, които му е трябват, за да реализира таланта си. Така или иначе – постига той своя успех и изведнъж премиерът Станишев излиза с писмо, в което малко или много се опитва да свърже, или поне леко да прилепи, своето управление към този успех. И дава на хората да разберат, че трябва да са горди, задето са българи.

- Подобна практика не е изключение и другаде по света…..

- Сигурно. Но в случая аз се опитвам да предложа една полемична гледна точка, каквато впрочем може да се срещне не в официалните български медии, а в интернет форумите. Ето цитат например от форума във вестник “Дневник”: “Какво пък общо има това с България? Това е личен успех на спортиста и радост за всички фенове на тениса – пък кой откъде е кой се интересува?”

Като правило тази гледна точка не среща прекалено силно одобрение сред другите участници във форума, но все пак съществува. И на мен лично ми изглежда, че в случая малцинството има повече право.

- Може би все пак Агенцията за младежта и спорта, която е държавен орган, да има някакво отношение към успеха на Григор Димитров…..

- Не ми се вярва, защото ако беше така, щеше да се разчуе веднага. Подобни бюджетни организации, чиито основания изобщо да съществуват са твърде съмнителни, а резултатите от дейността им са без съмнение никакви, веднага биха побързали да си направят реклама, за да покажат, че не харчат напразно парите на данъкоплатците.

Това, което може да направи и най-вероятно ще направи Агенцията за младежта и спорта, е да награди Григор Димитров за неговия успех. Досега не се е чуло обаче същата тази Агенция да е открила в някой град тенис-корт и да е назначила там инструктори, при които децата или младежите да могат да ходят и да тренират безплатно или срещу много минимална такса.

От друга страна – защо да го прави пък, след като Министерството на културата не подпомага български музиканти, художници или писатели. Някой твърдят също, че в България дори Министерството на околната среда не подпомага околната среда…..

В случая нарочно докарах нещата до такава крайност, за да си дадем по-добре сметка колко нелепо стоят в съвременния свят изкуствените опити да се героизира естественото развитие на таланта и да се превръща то в повод за някаква стадна гордост. Да, този талант е обществен феномен, доколкото Григор Димитров наистина е ощастливил много любители на тениса. Да, възможно е и в България да видим вече девойки, които на тълпи причакват пред хотела и замерят със сутиените си едно симпатичното момче от Хасково. Само че не бива да виждаме министър-председателя в подобна роля. А и това с нищо няма да подпомогне нито таланта, нито доброто име на Григор Димитров.

ЗА КАКВО СЛУЖАТ МИТРОПОЛИТИТЕ

asenov2007 — Fri, 04 Jul 2008 06:40:12 +0000

04.07.2008

Преди няколко дни на САЩ, Канада и Австралия митрополит Йосиф излезе с открито писмо, в което се извинява пред българския народ заради отношенията, които е имал с бившата комунистическа Държавна сигурност. Това е първият случай, в който служител на Българската православна църква признава за подобни контакти и донякъде описва техния характер и насоченост. Може би това е и първият подобен случай в цялата най-нова българска история, когато някой излиза и говори за връзките си с Държавна сигурност, без да е провокиран от медийни разкрития или пряко изнасяне на данни от комисията по досиетата.

Митрополит Йосиф е роден през 1942 година в пазарджишкото село Славовица. Завършва семинарията и Духовната академия в София, след което е подстриган за монах в Троянския манастир. Близък е до патриарх Максим, който го взима за протосингел първоначално в Ловеч, а после и в София. Специализира в Москва, където руският патриарх Пимен го прави архимандрит. През 1983 година е назначен за управляващ Акронската епархия в САЩ, а от 1989 година е избран за митрополит на възстановената Американо-австралийска епархия.

В откритото си писмо митрополит Йосиф проследява в едри щрихи своя житейски път, като разказва и за някои от моментите, в които е имал контакти със зловещия репресивен апарат на комунистическата партия и държава. Макар да говори за това обаче, както става ясно, той не знае и по-скоро задава въпрос – бил ли е всъщност сътрудник на Държавна сигурност. С това неясно според него положение се свързва и декларацията му към края на текста, че ако наистина се докаже, че е бил такъв сътрудник, той ще напусне митрополитския си пост и ще се оттегли в манастир.

- Пламен, може ли да се очаква писмото на дядо Йосиф да бъде знак, да постави началото на един отдавна чакан процес на пречистване в Българската православна църква?

- Струва ми се, че такова очакване е прекалено оптимистично, Фили. Да, наистина, ако на писмото се погледне по-схематично, то може да породи такова очакване. Схемата е следната – най-после се намери достоен човек, който заговори за един от най-тежките проблеми на българската православна църква и като истински духовен пастир той може да накара стадото да признае греховете си и да продължи напред с отворени очи. Тази схема може да се породи у мнозина било поради голямо желание нещата в църквата да тръгнат по наистина по-добър път, било поради недостатъчно задълбоченото им отношение към въпроса, било поради сравнение, което се налага от самосебе си. Имам предвид точно обратният случай със Старозагорския митрополит Галактион, за който в началото на годината комисията по досиетата извади категорични данни, че е сътрудничил на бившите служби, но от него, а и от Светия синод изобщо, досега не се е чула и дума по въпроса. Вглеждането в самия текст на митрополит Йосиф обаче, познаването на времената и обстоятелствата, за които се говори в него, а и контекста, в който се появява писмото, за съжаление правят нещата да изглеждат не толкова розови.

- Какво имаш предвид?

- Ами поне моето лично впечатление от прочитането на целия текст е, че в него има обяснения и въпроси, както и полуиронични извинения, но няма покаяние. Имаше в последните години на комунизма един руски филм с такова заглавие – “Покаяние”, и той беше болезнена изповед и безжалостна дисекция на начина, по който комунизма обсебва като вирус и променя не само обществото, но и човешката природа изобщо…..Но няма да разказвам филми, искам да кажа, че в писмото на митрополит Йосиф такива неща няма. Има признание за контакти с хора от службите, има признания за доклади, писани по различни поводи, има имената на генералите от Държавна сигурност, които пряко са отговаряли за делата на църквата, има признания за инструктажи, които митрополитът е получавал, има откъслечна информация за това как той се е чувствал в един или друг момент и как се е опитвал идва ли не да вразуми и да обърне във вярата служителят, с който е контактувал…..Има много подобни неща, включително опит митрополит Йосиф да омаловажи собствените си възможности за изнасяне на информация и за внасяне на влияние в църквата, дори когато е бил на постове като протосингел и викарий на София, игумен на Троянския манастир и т.н.. Но в случая по-важно ми и зглежда това, което липсва.

Първо липсва категорично отричане на комунизма като антихуманна и антидуховна система и Държавна сигурност като нейна пряка маша. Второ – липсва какъвто и да било опит за анализ на колаборационисткото поведение на Българската православна църква с комунистическия режим, макар че митрополитът би трябвало да познава нещата отвътре доста добре. Трето – липсва информация за московския период на митрополит Йосиф и тамошните му контакти. И четвърто – няма нито дума за контактите или липса на контакти с представители на бившите служби след 1989 година, откогато той заема сегашния си пост в Американо-австралийската епархия.

За сметка на това най-силно се подчертава въпросът “Бил ли съм или не съм бил сътрудник на Държавна сигурност?”

- Всъщност възможно ли е човек да е бил сътрудник на тогавашните служби и да не знае това? И други хора, след като досиетата им бяха разкрити от съответната комисия, казаха, че не са знаели нищо, включително дори и президентът Георги Първанов…..

- Да, възможно е. Напълно е възможно, Фили, само че не и на нивата, на които е бил митрополит Йосиф. Възможностите са свързани с доста по-ниските нива - ако някой те ползва за научаване на дребни клюки от завода или учреждението и после те пише в докладите си като източник на информация, без да знаеш, че си такъв източник. Но когато си протосингел на патриарха, когато отиваш в самата Москва, за да се образоваш на “по-високо” православно ниво, когато, въпреки нежеланието ти, те изпращат в Америка да оглавиш епархия, това вече не са заводски клюки, а част от политическата игра, където празно няма.

Всъщност обаче аз напълно и веднага щях да приема за истина, макар и като някакво много фантастично изключение, твърдението на митрополит Йосиф, че не знае дали е бил или не е бил сътрудник на ДС, ако той не беше обвързал този въпрос със собственото си бъдеще. Ако той беше заявил, че макар да не знае със сигурност, то понеже има силни вътрешни терзания и съмнения, оттегля се от поста си и отива в манастир. Но той обвързва това бъдеще с искането някой да му докаже документално, че е сътрудничил на службите. И съм почти сигурен, че такова документално доказателство няма да се намери. То или е прецизно унищожено, или, по-вероятно, отдавна е на сигурно място извън България, най-вероятно в Москва.

- Но в такъв случай защо е необходимо митрополит Йосиф да вдига този шум около себе си, а не се задоволи да сподели съмненията и колебанията си просто в изповед и да получи опрощение в рамките на църквата?

- Има няколко факта, които, събрани заедно, може би отговарят на този въпрос. Но той е свързан и с необходимостта човек да си зададе един друг въпрос – защо това открито писмо се появява сега, а не още непосредствено след промените през 89-та година или в първите години след това. Простият отговор е, че сега му е дошло времето и с това са свързани фактите, за които споменах. Първият е, че вече от доста време в Българската православна църква се води борба за власт – кой да наследи престарелия патриарх Максим. Вторият – че митрополит Йосиф през тази година, по време на шестия Църковно-народен събор, беше председател на комисията за изработване на проекто-устава на Българската православна църква, а това е отговорност, която демонстрира амбиции. Втората сесия на събора ще се проведе през есента, а нищо чудно дотогава да се наложи тя да се занимае пряко и с избора на нов патриарх. Писмото на митрополит Йосиф, според схематичния поглед, за който вече стана дума, е една достойна постъпка. Такава е по-масовата оценка за него, доколкото може да се съди по мненията, изразявани в медиите и в различни електронни форуми. Затова може да се смята, че митрополит Йосиф в момента наистина излиза с едни гърди напред в борбата за патриаршеското място пред другите си съперници. Дали наистина ще го заеме е друг въпрос. Аз лично все пак бих предпочел искрено да му целуна ръка като на монах в Троянския манастир, отколкото неискрено да сведа глава над патриаршеския му ръкав в “Александър Невски”.

УМРЯЛА ЛИСИЦА ИЛИ ЗА РАЗЛИКАТА МЕЖДУ ДУМИТЕ И ДЕЛАТА

asenov2007 — Fri, 27 Jun 2008 06:52:22 +0000

27.06.2008

/Фили/ Във вторник тази седмица Консултативният съвет за национална сигурност бе свикан от президента Георги Първанов, за да разгледа състоянието на големите енергийни проекти, в които България участва, както и въпроси, свързани с енергийната сигурност на страната. Според повечето наблюдатели срещата имаше неясен резултат, а медиите писаха, че тя е стигнала до две констатации – по различни причини проектите се забавят и оскъпяват, но все пак те са стратегически важни за България, като могат да гарантират нейната енергийна сигурност и икономическо развитие в следващите десетилетия.

Част от опозицията определи случилото се по време на Консултативния съвет като “кьорфишек” и “празни приказки”. Друга част видя в него опит за отклоняване на общественото внимание от наистина жизненоважни за страната въпроси в момента, както и за легитимиране на почти стопроцентовата доминация на Русия в българската енергетика.

Управляващите обаче изглежда останаха доволни от проведения форум, защото постигнаха няколко цели едновременно. Като демонстрираха пълно единство по вижданията си, свързани с темата “Енергетика”, президентът Георги Първанов и премиерът Сергей Станишев тушираха до голяма степен ефектите от публичния скандал помежду им отпреди десетина дни. От една страна те дадоха гаранции на Русия, че, въпреки американския натиск, оказан по време на неотдавнашното посещение на Станишев във Вашингтон, договореностите остават в сила. От друга страна, чрез чисто пропагандни ходове се опитаха да смекчат вече публично изразяваното и в САЩ и в Европа недоволство, че България се превръща в откровен проводник на руските енергийни амбиции в Европейския съюз.

- Пламен, президентът не беше свиквал Консултативен съвет около година и три месеца, което предизвика доста критики и дори опит да се организира процедура по импийчмънт спрямо него. Кое наложи свикването на съвета точно сега и точно по темата “енергетика”?

- По всичко личи, Фили, че енергийната политика на управляващите в България в момента се намира на нещо като прочутото софийско кръстовище “Петте кьошета”. През януари, само година след официалното приемане в Европейския съюз, който се опитва да гради обща енергийна стратегия с цел намаляване на зависимостта от руските енергийни доставки, България сключи на практика сепартивни договори с Русия, които противоречат на европейската кауза. Известната мудност на брюкселската администрация, както и забавеното развитие на самите проекти заради промените в Кремъл, доскоро не превръщаха темата в обект на публичен дебат. Но нещата се промениха. Тон даде американският сенат, където неотдавна се чу констатация, че България откровено обслужва руските енергиини амбиции за проникване в Европейския съюз. По време на посещението си във Вашингтон премиерът Сергей Станишев имаше разговори включително по енергийни теми и макар съдържанието им като цяло да не е известно, стана ясно поне, че американски компании имат амбиции да строят два нови енергоблока на площадката в АЕЦ “Козлодуй”. Българската страна постоянно подчертава, че това не е алтернатива на строежа на АЕЦ “Белене” от руснаците, но преекспонирането на въпроса само го прави по-съмнителен в очите на обществото. Европейските медии, а и някои европейски политици също изглеждат все по-изнервени от факта, че България работи реално по всички договори, подписани с Русия, а по обявения за приоритет на ЕС проект “Набуко”, който трябва да осъществи пренос на газ от Средния Изток, управляващите само приказват. От друга страна нещата в Кремъл също постепенно заемат местата си след смяната на Путин с Медведев и очевидно руснаците искат по-сериозни гаранции от мластта в България, че техните проекти няма да бъдат загърбени заради американския и европейския натиск.

- Това са основни геостратегически причини, поради които изглежда бе свикан Консултативният съвет по национална сигурност именно по темата енергетика. Има ли за това и чисто вътрешни причини?

- Според мен вътрешните причини са поне две. Едната е натиск от страна на хората с големи икономически интереси в енергетиката, за които забавянето на руските проекти означава загуба на пари и влияние. За същите тези хора, за които преди два дни политологът Огнян Минчев каза, че се опитват да управляват по модела на руските олигарси, забързването на европейските и американските проекти би означавало същото – загуба на пари и влияние. А предстоят парламентарни избори, така че с пари и влияние тези местни полуолигарси ще искат да си гарантират, по марксовата формула, пари и влияние прим. Това е и втората от споменатите две причини – идват избори и политиците трябва да осигурят на олигарсите необходимото, защото иначе те ще си напазаруват други политици. Такава, Фили, за съжаление, е тъжната картина на българския модел на демокрация, заради който демокрацията стана почти мръсна дума в България.

- Но как управляващите успяха със свикването на този Консултативен съвет да задоволят едновременно руските интереси и да тушират недоволствата на партньорите си от ЕС и НАТО?

- За руските интереси е почти ясно. Те бяха потвърдени с публичната декларация, че проекти като петролопровода “Бургас-Александруполис”, газопровода “Южен поток” и строителството на АЕЦ “Белене” са стратегически важни за България. Може би така се изясни също защо през последните три години в страната съзнателно не беше изработена единна енергийна стратегия и защо е много вероятно управляващите да я изработят и приемат точно в последната година на мандата си – въпреки или точно защото тя ще противоречи в много отношения на европейската енергийна стратегия.

По интересна обаче е темата как на форума във вторник и в дните около него президентът и премиерът се опитаха да замажат очите на европейците и американците за смисъла и основанията на своите реални действия. Непосредствено след края на Консултативния съвет, на репортерски въпрос за изразената във Вашингтон готовност американски компании да построят 7-ми и 8-ми блок в АЕЦ “Козлодуй” премиерът Сергей Станишев най-усмихнато и добронамерено отговори, че да, предстои да бъде създадена работна група, която да проучи въпроса. Това изглежда приемливо от американска гледна точка, защото подобно строителство наистина се нуждае от сериозно предварително проучване. В същото време, като познавам стилистиката на премиера, според мен изказването му означаваше, че ще бъде създадена работна група, която ще проучи въпроса дали въпросът изобщо да бъде проучен.

Още по-интересно обаче беше развитието около приоритетния за Европейския съюз проект за газопровода “Набуко”. Самият Консултативен съвет излезе с позиция, че той е приоритетен и за България, но не беше казано нищо повече. Веднага на следващата сутрин министърът на икономиката и енергетиката Петър Димитров се появи в предаване на една от големите национални телевизии, където обясни, че всъщност по проекта “Набуко” експертните решения са вече изчерпани и за да има развитие, трябва да се вземат чисто политически решения. За да ги провокира, България има намерение да свика голяма международна конференция по енергийните въпроси през есента, където ще покани…..иранския президент Махмуд Ахмадинеджад, защото Иран е страна, която има – или поне може да има - важно участие в проекта “Набуко”. Това изглежда като позиция на истинска българска загриженост за съдбата на проекта. Но в същото време може да се оцени като ход, който изпраща всички възможни български усилия по задвижването на локомотива “Набуко”право в свирката му.

- Защо смяташ така?

- Ами по ред причини, Фили, идеята точно България да свика подобна конференция при съществуващата геостратегическа обстановка изглежда не трудна, а направо невъзможна. Управляващите обаче очевидно имат намерение през следващите месеци да полагат напразни усилия, афиширайки ги като опит за европейско сътрудничество. А в същото време гарантираха, че още през юли ще ратифицират договора с Русия за газопровода “Южен поток” и по него реалната работа бързо ще напредне. Проблемът е в това, че с реализацията на единия от двата газопровода, другият става напълно безперспективен, защото, поне засега, няма достатъчно количества газ, с които да се захранват и двата паралелно. Така че и с този пример още веднъж имаме потвърждение на констатацията, че думите и делата в България са съвсем различно нещо – факт, спрямо който Европейският съюз вече проявява видимо нетърпимост, но който все още не може да разбере как да промени.