28.01.12

Този текст е защитен от “Закона за авторското право…..” Право за препечатването му  електронни и печатни медии получават срещу сумата от 150 лева, преведени по сметка: UniCredit Bulbank – BG 04 UNCR 70004504154064, Пламен Асенов /Plamen Asenov/ За контакти, допълнителни уточнения и поръчки – тел. 0885 99 35 74. Колеги, надявам се поне занапред да подходите професионално и проявите уважение към институцията “журналист на свободна практика”. Ние не късаме житейските блага от Дърво на живота в собствена плантация, а, също като вас, сме принудени да ги купуваме от магазина!

Депутатите да паркират безплатно

Идеята депутатите да паркират безплатно в цялата страна е гениална. Сигурно затова се подкрепя единодушно от всички парламентарни групи, де, как иначе да си го обясним. За целта се предлага депутатските коли да имат специален стикер, с цел байчото от паркинга да внимава в картинката. Признавам, идеята напълно се вписва в представите ми за подпомагане на народополезната дейност на народните представители. `Щото иначе ще вземат да им отънеят джобовете откъм онези, извънредните пари, дето им плащаме, а това не бива да се допуска.

Всички знаем какво ще стане обаче. Депутатите са 240. Те имат лични асистенти и любими секретарки, плюс редовните служители на Парламента, които също трябва да получат стикери, защото са част от народополезната дейност. До тук ги докарваме към хиляда души. Но някои хора имат по две или три коли – и за тях трябва стикер.

А представете си ситуация, при която даден депутат има делова среща на Боровец с красива девойка от своята местна община, за да обсъждат насъщни проблеми. Какво ще стане – той паркира безплатно, пък после ще трябва от кавалерство да плати паркинга и на девойката. И пак ще се набута. За целта има лесно решение – всички, които са в някакъв по-близък или по-далечен контакт с народните избраници, също ще имат стикери…..

Не се страхувайте, обаче, граждани, че ще останете на сухо или че работата ще легне скъпо на нас, останалите данъкоплатци. В България сме все роднини, приятели, съученици, брат`чеди по женска линия и етърви по мъжка – скоро всички ще паркираме безплатно. На сухо ще останат само балъци като мен, дето изобщо нямат кола.

Дядо Николай, владика Пловдивска

Пловдивската владика дядо Николай пак оцапа пейзажа. Ако си спомняте, преди време,  той светотатства в една от градските църкви, като нареди там, вместо да се реставрират стенописите, направо да се налепят тапети по стените. Е, миряните не останаха мирни, а сформираха инициативен комитет, който протестира срещу вандалския акт на светиня му и го изобличи в медиите.

Това обаче не вля акъл в главата на прочулия се с поредица духовни издънки духовник, а закорави сърцето му. Вместо да си посипе главата с пепел и да се покае поне в тайно, ако не в явно, дядо Николай поканил за тази неделя целокупния инициативен комитет при себе си. Обаче го поканил не на среща, на която да се простят, а за да прочете над главата му молитва за прогонване на злия дух, който се бил вселил в него, в комитета. Сещате ли се за какво говорим? При това говорим за същото не за първи път, когато споменаваме въпросната владика.

И, естествено, хората от комитета не му остават длъжни. Моят приятел, художникът Анастас Константинов, който по природа си е хлевоуст, се изрепчил във в. „Марица”, като казал нещо от сорта: „Най-добре е дядо владика да дойде в моята галерия аз да му прочета някоя и друга молитва, защото в картините ми има повече религиозен дух, отколкото в неговите тапети”. И прав е Наско, има.

Като цяло обаче за дадена страна ситуацията, при която галериите започват да се превръщат в храмове, защото храмовете са зарязали тази си функция, никак не е на добре.

Останалите новини

Сред останалите новини днес има някои вълнуващи, други, които ме оставят със смесени чувства и трети – спрямо които съм напълно безразличен.

От първата категория например е съобщението, че смело бебе в Израел влезе в схватка със змия и я сдъвка до смърт, без да му мигне окото. И сега ще започнат едни легенди да се носят, да се стимулират едни очаквания…..Майтапът настрани, обаче сигурно заради наличието на такива бебета по онези земи, точно там открай време се раждат истинските библейски истории.

Полицай в Германия карал патрулка цели 22 години, без документ за правоуправление на автомобил. Не знам дали това може да се брои за някакъв рекорд. Май се повтарям с личните автомобилни откровения днес, но трябва да го кажа, за да не си вири някакъв немски полицай носа – аз например имам книжка от над 25 години, пък изобщо не карам кола. Поне не в България. Все пак, в неговия случай има нещо вдъхновяващо, особено за нелегалните имигранти – фактът, че и в Германия административната система не е желязна, че може да бъде изработена по един или друг начин…..

В третата категория слагам новината, че Слави Трифонов пак пропял. Виж, ако беше, че Бойко пак прочел, щях да се радвам, за народа полза от това можеше да произлезе. Но че Славито пропяло…..

27.01.12

Този текст е защитен от “Закона за авторското право…..” Право за препечатването му  електронни и печатни медии получават срещу сумата от 150 лева, преведени по сметка: UniCredit Bulbank – BG 04 UNCR 70004504154064, Пламен Асенов /Plamen Asenov/ За контакти, допълнителни уточнения и поръчки – тел. 0885 99 35 74. Колеги, надявам се поне занапред да подходите професионално и проявите уважение към институцията “журналист на свободна практика”. Ние не късаме житейските блага от Дърво на живота в собствена плантация, а, също като вас, сме принудени да ги купуваме от магазина! 

Плевнелиев в Брюксел

След като уволни посланиците-ченгета, президентът Росен Плевнелиев се изнесе спешно на първо посещение в Брюксел. Правилен ход и правилно подреден. Там той се видя и с шефовете на Евросъюза, и с шефовете на НАТО – нещо, за което бившият президент Георги Първанов можеше да драпа с години и пак да не додрапа.

Не знам какво предвижда програмата на Плевнелиев тези дни, но си мисля, че би трябвало сега да направи и една бърза обиколка из различни европейски столици, за да се запознае пряко с колегите си и да види на живо кой какво мисли, как си представя развитието на нещата по важни за България и съюза въпроси и да прецени от първа ръка с кого можем да си партнираме по-отблизо в рамките на съюза.

Възниква важният въпрос къде да отиде президентът след това. По логика – би трябвало да прекоси океана и да се представи във Вашингтон. Това няма да е много лесно, а може би ще е свързано и с някои неприятни моменти – точно сега, веднага след като Българското правителство безцеремонно отряза „Шеврон” за шистовия газ. Но Плевнелиев трябва да се прежали малко, а правителството трябва да намери сили да се преориентира в ситуацията и да заеме по-балансирана позиция за проучването на газовите находища тук.

Другият вариант е той да хукне бързо-бързо за Москва. Това ще е голям провал на външно-политическия му прощъпулник и никак няма да е от полза за проветряването на президентството от уханията на Първанов, проветряване, което Плевнелиев твърдо ни е обещал.

Не е добре Бойко да се оправя сам

„Оправям се без първа дама, президентът може също” – цитиран е да казва нашият любим премиер Борисов.

Отначало мислех да оставя тези думи сами да говорят за себе си, но после реших, че все пак ситуацията има нужда от някои разяснения, за да не изпада обществото в крайни заблуди по отношение на това кой с кого, как, защо и докъде може да се стигне…..

Първо, все ми се струва, че в случая Бойко Борисов малко греши. Той вероятно има предвид, че дълго време вече се оправя не без първа, а без втора дама. Защото първата е запазена за президента, нали така. Или не?

Второ – може и да не греши, а да казва точно това, което иска. Напълно разбираемо би било, след медийните разкрития напоследък, че г-жа Плевнелиева през годините е светотатствала в Туитър с опозиционни писания срещу самия Бойко, то сега самият Бойко да не иска да се оправя с нея.

Трето – остава обаче главният въпрос: защо Борисов съветва президента да се оправя без първа дама, когато той си има първа дама и може да си се оправя с нея, когато си поиска. Или когато тя се съгласи – не знам как е при тях. Според Толстой например във всички семейства е различно…..

И четвърто – какво, по дяволите, му пука на средния българин за това кой с кого се оправя във висшите кръгове, освен ако мешавицата не се отрази по някакъв злокобен начин на общата ни политика.

И все пак твърдя, че за един политик не е добър атестат да се оправя сам. Бил Клинтън например също твърдеше, че се оправя сам. И мнозина му вярваха, защото познаваха г-жа Клинтън. Когато му показаха доказателството Люински обаче, Бил започна да твърди, че без проникване истински секс няма. Замлъкна чак когато му показаха и доказателството „пура”.

Делото „Октопод”

Вчера, при явяването си като свидетел в съда по делото „Октопод”, бившият главен прокурор Никола Филчев, както твърдят колеги от мястото на събитието, превърна съдебната зала в цирк. Той например не си спомня кога е бил главен прокурор и бил ли е изобщо. На излизане пък дрънкаше пред камерите нещо за някакви си балони, които се били спукали и затова не могат пак да бъдат надути.

Този човек очевидно няма проблем – нито със себе си, нито с хапчетата. Той е напълно щастлив в кожата си, независимо дали пие или не пие някакви хапчета.  Ние обаче като общество, чрез съдебната система като наш представител, на когото плащаме заплата, за да въдворява подобни екземпляри където им е мястото, трябва да вземем мерки, за да се защитим. Нямахме възможност да го направим, докато Филчев беше главен прокурор, но сега можем. И не е трудно – просто трябва да се види точната му диагноза и да бъде проведено подходящото лечение под строг лекарски контрол. Иначе пак ще ни вдигне на балон.

Въпросът с колите

36 на сто от по-заможните българи планират в близките една-две години да си купят кола – гласи резултатът от проучване на голяма компания, вносител на автомобили.

Не знам подробности за методиката на това изследване. Например като какъв е реалният измерител за съществуването на феномена „по-заможен българин”. Нито знам какво е номиналното изражение на споменатите 36 процента. Затова и не мога да разбера дилърите на коли потриват ли доволно ръце заради евентуалното бъдещо  събуждане на пазара или не потриват.

Но ако се опитаме да коментираме тази новина в по-глобален порядък, да я съпоставим с нещо, за да разберем наистина къде сме ние, струва ми се достатъчно само да се каже, че почти сто процента от най-бедните американци вече са си купили коли и си ги карат. Ехо-о-о!

26.01.12

Този текст е защитен от “Закона за авторското право…..” Право за препечатването му  електронни и печатни медии получават срещу сумата от 150 лева, преведени по сметка: UniCredit Bulbank – BG 04 UNCR 70004504154064, Пламен Асенов /Plamen Asenov/ За контакти, допълнителни уточнения и поръчки – тел. 0885 99 35 74. Колеги, надявам се поне занапред да подходите професионално и проявите уважение към институцията “журналист на свободна практика”. Ние не късаме житейските блага от Дърво на живота в собствена плантация, а, също като вас, сме принудени да ги купуваме от магазина! 

Голяма червена точка

Росен Плевнелиев удържа на думата си, Николай Младенов също. Смяната на 24 от свързаните с бившата комунистическа ДС български посланици е голяма стъпка напред. Умна стъпка. Правилна стъпка. Дано е и плод на искреното им убеждение, че така трябва да бъде, защото така трябва да бъде, а не само на разумните доводи за изключителната вреда от присъствието на национално отговорните ченгета-патриоти в българската дипломация.

Много ли искам от тези двамата? Не, не е много. Искам само да продължат да работят в наистина полезен за България тандем и занапред.

Малката лъжичка катран в кацата с мед е бившият ген. Никола Колев, стъкмен за посланик в Холандия. Вероятно става дума за някаква джентълменска договорка с бившия президент Георги Първанов, който на раздяла е осигурил топло място за бившия началник на своя кабинет.

`Ма не бива чак до там джентълменство, бе, господа Плевнелиев и Младенов. Е, вярно, напоследък холандците малко ни поиграха по нервите – запънаха ни се за Шенген, заради проблемите с престъпността, корупцията и съдебната система, които все още имаме. Само че, нека си признаем – гласът им беше глас на разума и каза онова, което всички повтарят отдавна. Ето защо смятам, че не биваше този глас на разума да се наказва чак толкова жестоко, като му се пробута Колев вместо посланик, Колев, за когото намирането на шапката е високо интелектуален проблем, а козируването – най-доброто откритие на демокрацията.

Голяма черна точка

Много лошо стоят нещата в Българската православна църква. Ето, дядо Натанаил, Неврокопски митрополит, излязъл пред медията да каже: „Не сме доносници и няма да сътрудничим на комисията по досиетата”. И казва това вече след като комисията по досиетата разкри, че са доносници – и негова милост, и дружките му от висшия клир. 11 от 14 – кой да ти повярва. Че то събирането им на едно място очевидно трябва да се нарече Светото главно на ДС, отколкото Свети синод на БПЦ.

В аргументацията си дядо Натанаил защитава един много важен, фундаментален принцип – отделеността на църквата от държавата. Не ни се бъркайте, защото по Конституция ние сме отделна губерния, предупреждава той. И – да, за малко човек да му повярва и да застане зад каузата на един достоен борец за църковна независимост. Аз поне щях да му повярвам. Но само и единствено, ако преди години беше заявил същото нещо на момчетата от ДС – не ни се бъркайте. `Щото и тогава по Конституция църквата беше отделена от държавата.

Не забравяйте този дребен факт, колеги журналисти. Когато питате някой отец за сътрудничеството му, оттам започнете.

Бойко наредил

„Бойко наредил полицията да не бие” – пише „24 часа”. Макар че думите на Бойко не бяха точно такива, да приемем, че е така – наредил е. Вероятно колегите от вестника са искали да добавят, че е наредил да не бие напълно невинните и онези, които не оказват съпротива, но не им е стигнало мястото, та затова са обобщили.

Обаче, питам се аз, ако полицията не бие невинните, какво ще прави? Тя виновните и онези, които оказват съпротива, и без това трудно ги бие. Ама много трудно, `щото не знае кои са. Наистина, цял град знае, полицията не знае, но така стоят нещата. Та затова досега полицията използваше един прост метод, останал на въоръжение в системата от комунистическите времена – бий невинните, та да се стреснат виновните.

След тази нареда бойкова обаче аз полицаите живи ги оплаквам. Само с пиене на безплатни кафета и закачане на девойките по кварталните барчета ли ще се занимават отсега нататък? И как ще респектират престъпниците, след като не могат да бият поне когото могат?

25.01.12

Този текст е защитен от “Закона за авторското право…..” Право за препечатването му  електронни и печатни медии получават срещу сумата от 150 лева, преведени по сметка: UniCredit Bulbank – BG 04 UNCR 70004504154064, Пламен Асенов /Plamen Asenov/ За контакти, допълнителни уточнения и поръчки – тел. 0885 99 35 74. Колеги, надявам се поне занапред да подходите професионално и проявите уважение към институцията “журналист на свободна практика”. Ние не късаме житейските блага от Дърво на живота в собствена плантация, а, също като вас, сме принудени да ги купуваме от магазина! 

Гениите от БСП

„БСП е голяма партия, има място за всеки” – така коментира лидерът Станишев завръщането в партията на лидера Първанов. Истина ви казвам, тия двамата ще си омешат шапките. И то в най-скоро време, защото след някой и друг месец трябва да започне конкретна работа за победа на следващите парламентарни избори, а такива неща никоя банда не върши с двама главатари начело.

И казва още Станишев, че доколкото знае, Първанов наистина е подал документи за възстановяване на членството си в БСП, но все още „няма проверена информация за това”. Ей това им харесвам най-много на комунистите – особената витиеватост, с която се изразяват за най-простите неща от живота. Разбира се, и онази простоватост, с която се изразяват за по-сложните, но това е друга тема. „Доколкото знам…..” Чудя се ДАНС ли, компетентната прокуратура ли, кой трябва да извърши надлежната проверка, та да получи най-накрая партийният лидер достоверна информация и да повярва на очите си.

Или да повярва на онова си подсъзнание, което вчера го накара да изтърси в медиите, че в БСП няма напрежение по повод връщането на Първанов, но има несигурност. Мой приятел психолог веднага си изгори дипломата по този повод. „Не мога вече да живея с остарелите постулати на собствената си наука, която твърди, че и в индивидуалната, и в колективната психика, несигурността със сигурност поражда напрежение” – изповяда ми се той през сълзи.

Това е другото, което им харесвам на ръководните партийни другари – идентифицират се напълно с партията. Как го правят ли? Ами на думи приемат проблемите на цялата партия за свои лични, за да не се забележи, че на дело превръщат личните си проблеми в общи за цялата партия. Сигурно някой ги обучава на това, защото са като по калъп. Пък може и да са самоуки, по възрожденската взаимоучителна метода да го прихващат един от друг, знае ли човек.

Новият ни президент

Още продължават коментарите за първите стъпки на Росен Плевнелиев като президент. След 10 години игрички и простотии от страна на Първанов, нормално е тези стъпки да се оценяват повече като положителни. `Щото то от Първанов, както е известно, по-дълбоко нема. В смисъл – нема накъде.

Извинение за „възродителния процес”

Председателят на Федерация „Справедливост” Сезгин Мюмюн от името на засегнатите хора от турското малцинство, поиска извинение от България заради тъй наречения „възродителен процес”. Искането е справедливо, но човекът е наивен.

Наивен е, защото технологията на тая практика с извинението в България е строго секретна и никой тук не я знае, а извинението като морал се възприема по-скоро за срам, не за достойнство.

Така подхвърлено, искането на извинение ще предизвика само излишно напрежение. Да, през моите лични очи и сърце минаха всички гадости от онова време, когато комунистите и ченгетата биеха и убиваха турците, като ехидно наричаха това „възродителен процес”. Затова аз знам, че искането на извинение е справедливо. Но знам също, че един човек на 20 години не знае нищо по темата и на него то едва ли ще му прозвучи по същия начин.

Затова – първо трябва да се изкара на бял свят истината. Бързо да се изкара, защото вече закъсняхме с 22 години. При това истинската истина, а не онази, зализана и замазана от комунисти и ченгета, която се подвизава сега в обществените представи. Второ, в изясняването на тази истина трябва да се включат и самите турци, начело с върхушката на ДПС, която разполага с много информация и документи по темата, но ги вади избирателно и пред избрани хора. Трето – трябва българският съд да осъди виновните за вдъхновението и реализацията на този геноцид, а не да си подмива ръцете с онова, което изсмуква от пръстите на закона.

Само така ще се пречисти българското общество и само тогава извинението ще бъде естествено, ще има смисъл и реална стойност.

Папата е мъдър

Папа Бенедикт ХVІ призова за тишина. В смисъл – да не дрънкаме толкова много, колкото сега дрънкаме, да не приказваме глупости, когато имаме възможност да чуем нещо умно от събеседника си отсреща и да не смятаме, че общуването в Туитър заменя живото човешко общуване.

Папата е мъдър човек. Тихо, да го чуем!

Предлагам възможност за дистанционни консултации и практическо обучение на кандидат-студенти в изкуството да се пише есе. 

1. Редът на обучението е следният:

- кандидатите предоставят кратка информация за себе си и за това в кое учебно заведение ще кандидатстват, по каква специалност и защо /това всъщност е първото есе, което не струва нищо, но чрез което аз донякъде ще се ориентирам в техните моментни възможности за писане/;

- задавам първата тема и очаквам да получа на електронната си поща готов текст по нея до два, най-късно три дни след това;

- до 24 часа след като имам текста, връщам подробен писмен анализ за неговите  достойнства и недостатъци, съпроводен с обяснителни бележки, препоръки за четене на допълнителна литература или специализирани източници, както и препоръки на какво специално да се обърне внимание при работата занапред;

- заедно с това задавам и следващата тема, чиято сложност е съобразена с показаното дотук ниво на кандидата, с необходимостта от обръщане на по-специално внимание към някои елементи при достигнатия етап на подготовка или с възможността за по-бързо движение напред в материята, наречена „писане на есе”.

2. Когато става дума за случаи на единична консултация, а не за по-дълъг процес на обучение, по желание на кандидата мога да му задам тема или да получа и оценя готово вече есе по тема, свободно избрана от самия него.

3. Предимствата на този тип обучение:

- тъй като принципът е дистанционен, кандидатът може да се намира във всяка точка на света и съвместната работа да продължава, пести се време за придвижване и контакти, избягва се често трудното съгласуване на подходящ ден и час за лични срещи;

- всеки получава индивидуално внимание и може да е в постоянен контакт с мен, като се консултира по всички възникнали въпроси, пряко или косвено свързани с работата;

- не обяснявам скучни общи принципи /освен когато много се налага/, а давам практически съвети и насоки, при това съобразени с нивото и възможностите, които виждам във всеки кандидат поотделно;

- обучението може да продължи допълнително или да прекъсне във всеки момент – по преценка на кандидата, който е свободен да се съобрази или да не се съобрази с моето мнение за достигнатото от него ниво.

4. Срокове, свързани с обучението:

- тъй като личният ми капацитет не е безкраен, съвместната ни работа може да започне веднага, след като с всеки кандидат поотделно съвместим графика на неговите желания с този на моите възможности и след като се преведе съответната сума на посочената по-долу банкова сметка;

- продължителността на обучението зависи от множество фактори като амбицията и желанието за развитие на кандидата, реалното ниво, на което се намират способностите му за писане на есе в момента, неговата натовареност с други ангажименти, неговите финансови възможности и т.н.

- системата с предвидените пакети за обучение е доста гъвкава и позволява различни комбинации, както се вижда в следващата точка 5. Само като съвет обаче – за човек, който има опит в писането на есе единствено от средното училище, а не от други специализирани курсове или консултации, при всички случаи е добре да премине тук поне един средно натоварен курс от около десетина есета, който може да му гарантира видим прогрес. Средно по две на седмица, това означава курс около пет седмици.

5. Пакети за обучение и цени:

- еднократна консултация /писмен анализ, оценка и разяснения за основните насоки на бъдеща работа/ – 50 лв.

- първи пакет, за съвместна работа до 5 есета – 40 лв. на тема

- втори пакет, за съвместна работа между 6 и 10 есета – 35 лв. на тема

- трети пакет, за съвместна работа над 10 есета – по 25 лева за всяка следваща тема след десетата

Забележки:

1. За по-голяма яснота – ако човек иска да поработим съвместно по пет есета, това ще му струва общо 200 лева. Но за седем – едва 245 лева.

2. Още повече – самите пакети са до голяма степен условни, което позволява и допълнителна гъвкавост. Например, ако някой поиска единична консултация или първи пакет, но впоследствие реши да продължим съвместната работа, той може да влезе в следващото или дори по-следващото ниво и платената по-рано цена се приспада от новата обща стойност. Тоест, единична консултация плюс пет есета впоследствие, ще струва не платените вече 50 плюс нови 200 лева, а платените 50 плюс 160, защото на практика ще се премине във втория пакет с общо шест есета. Изглежда сложно, но не е.

3. Заявката за броя есета като съвместна работа се прави от кандидата предварително и предварително се плаща общата цена за този брой, според единичните цени в посочените по-горе пакети.

4. Банковата сметка, по която се превеждат парите е:

UniCredit Bulbank – BG 04 UNCR 70004504154064, Пламен Асенов /Plamen Asenov/

4. Ако кандидатът по своя инициатива прекрати съвместната работа, преди тя да е свършена в уговорения обем, остатъчната сума не се връща, освен ако прекратяването е вследствие на настъпили трайни здравословни проблеми или други сериозни и непредвидими събития. Ако съвместната работа бъде прекратена преди нейния край от обучаващия, то остатъкът от сумата за несвършената работа се връща на кандидата при всички случаи.

Контакти:

Пламен Асенов

Тел. 0885 99 35 74

passenov@abv.bg

4000 Пловдив, бул. „Санкт Петербург” 25

Повече информация от и за мен – в блога ми на адрес:

http://asenov2007.wordpress.com

Капацитетът ми като време и възможности наистина е ограничен, затова още от днес, 16 декември 2011-та, започвам да правя график на кандидатите, в който, бъдете сигурни, никой никого няма да изпревари по друг ред, освен по реда на обаждането си.

Пламен Асенов – ПРОФЕСИОНАЛНА И ТВОРЧЕСКА БИОГРАФИЯ

Пламен Асенов /1958, Пловдив/ е журналист с 30-годишен професионален стаж.

Започва работа през 1981 година във в. “Нов живот” – Кърджали.

В периода от началото на 1990 до средата на 1992 г. работи във вестниците “Демокрация” и “Подкрепа” – София.

В продължение на 14 години – от началото на 1991-ва до края на 2005 година, е кореспондент на Българската редакция от Световните служби на британската ВВС. Преминал е неколкократни обучения по различни журналистически практики в централата на ВВС в Лондон. Работил е по балкански проблеми, свързани с България, в страни като Турция, Македония и Албания. Участвал е в реализацията на три документални филма за България с екипи на ВВС – на теми етническа толерантност, енергетика и образование.

В периода 1995-1999 година е създател и председател на Управителния съвет на Фондация “Журналисти за толерантност” – Пловдив, която реализира поредица от успешни проекти, свързани с медийната среда в страната.

От 2006 година, след закриването на българската редакция на ВВС, Пламен Асенов е журналист на свободна практика. Пише политически анализи за вестниците “Дневник”, “Сега”, “24 часа”, “Труд”, като коментатор присъства в ефира на радио “Пловдив”, БНТ-Пловдив, бившата национална телевизия ReTV, известно време е медиен анализатор за посолството на Полша в София.

С бившите си колеги от ВВС създава базирания в Лондон информационен сайт kafene.net, където продължава да публикува многобройни анализи за вътрешно-политическото положение в България.

Също през 2006 година, заедно с режисьора Дамян Серкеджиев, е автор на “Лица от България”, поредица от 15 документални филма, излъчени по Българската национална телевизия в края на 2006-та, началото на 2007-ма година.

От началото на 2007-ма година и до този момент е политически наблюдател за България на радио SBS – Мелбърн, Австралия – най-голямата австралийска медийна корпорация, създадена на обществен принцип, по модела на британската ВВС.

В периода 2009-2010 година работи като политически коментатор за електронния сайт frognews и в. “Марица” – Пловдив. За поредицата си от 104 политически коментара във в. “Марица”, през 2011 година печели наградата “Пловдив” за журналистика.

……………………………………………………………

Като писател Пламен Асенов е автор на четири издадени досега книги.

Първата от тях – „Стихотворения”, се появява още в края на 1989 година в Париж, издадена от малкото, но влиятелно сред българите по света емигрантско списание „Бъдеще”. „Стихотворения” има свое българско издание, появило се през 1991 година като отделна книга на тогавашното пловдивско литературно списание „Тракия”.

През 2008-ма година издателство „Жираф” на покойния вече пловдивски книжар и издател Валери Начев вади на бял свят детската книга „Цвета и Търла-Мърла”, първа част от трилогията „Светът на Цвета”.

През 2009-та година издателство „Жанет 45” издава „Зодиак на смъртта”, втората поетична книга на Пламен Асенов.

През пролетта на 2011-та година в издателство „Еклипс” излиза първата му сериозна прозаична книга „Оксиморонният свят”, текст, който критиката с удоволствие и малко тъга определя като напълно жанрово неопределим.

……………………………………………………………..

Със свои текстове Пламен Асенов е участвал и в две концептуални изложби на Центъра за съвременно изкуство „Баня Старинна” в Пловдив.

Този текст е защитен от “Закона за авторското право…..” Право за препечатването му  електронни и печатни медии получават срещу сумата от 150 лева, преведени по сметка: UniCredit Bulbank – BG 04 UNCR 70004504154064, Пламен Асенов /Plamen Asenov/ За контакти, допълнителни уточнения и поръчки – тел. 0885 99 35 74. Колеги, надявам се поне занапред да подходите професионално и проявите уважение към институцията “журналист на свободна практика”. Ние не късаме житейските блага от Дърво на живота в собствена плантация, а, също като вас, сме принудени да ги купуваме от магазина! 

/Фили/ С какво българите ще запомнят отминаващата 2011-та година? Основното събитие бяха проведените президентски и местни избори, резултатите от които ще определят развитията в страната не само до парламентарния вот след две години, а и доста след това. Какво толкова се промени с тези избори във вътрешната политика – слушаме коментара на Пламен Асенов.

Първата и най-важна промяна, свързана с изборите, беше фактът, че партия ГЕРБ, която иначе управлява дори без самостоятелно мнозинство в Парламента, спечели и президентския пост, и ключови позиции в много общини. Тоест, за разлика от всички други правителства на прехода, ГЕРБ в средата на мандата си има повече обществено доверие, отколкото в началото и така българската политика се намира в нова ситуация. ГЕРБ вече не просто държи цялата власт в страната, а има и повече възможности да я реализира в обща полза. Новите възможности обаче означават и нови отговорности. Готови ли са за тях водещите политици от ГЕРБ? Това в момента, а и занапред, ще е един от основните въпроси в България. Съмненията идват от факта, че, въпреки заявката да е дясно-центристки проект, ГЕРБ влезе в българската политика като партия от лидерски тип с типично популистко поведение – впечатление, затвърдено от твърде хаотичните действия през двете години управление на кабинета Борисов. И все пак, обнадеждаващи сигнали има, при това именно през последните месец-два, веднага след изборите. Сега  предприетите от ГЕРБ по-решителни, а, трябва да се отбележи също – по-обмислени и последователни – стъпки към реформи в разни сфери от обществения живот наистина вдъхват надежди. Колкото повече те се задълбочават и колкото повече ефектите от тях стават видими, толкова по-реалистични ще стават и очакванията ГЕРБ да спечели втори мандат на парламентарните избори през 2013 година.

Другият стратегически важен политически резултат през тази година беше пълният  провал на тъй наречените „традиционни десни партии” – СДС и ДСБ. И то провал, свързан не само с катастрофалните резултати от последните избори, но и с тяхната способност да генерират идеи, да се държат като истински европейски десни партии. Всъщност рухването на класическата десница от началото на прехода, беше факт още през 2001-ва, но цели 10 години отминаха в напразни усилия за реанимация. Сега обаче възможното развитие е едно, реализирано в две посоки – вливане на части от СДС и ДСБ в проекта ГЕРБ, което ще подсили десния и намали центристкия елемент в него, и създаването на нова, малка, но влиятелна с принципите си, консервативна формация. Раздялата със спомена за синята мечта ще е трудна, но очевидно сегашната реалност на десница, която живее в безтегловност, повече не може да продължава.

Политическите развития през 2011-та година повдигнаха сериозни въпроси и около бъдещето на БСП – най-голямата лява формация в България. Социалистите също се събудиха с усещането за сериозна загуба по време на последните избори, но, освен това, над тях стои като Дамоклев меч и дилемата за мястото и ролята на президента  Първанов след края на мандата му през януари. Неговите амбиции да се върне начело на партията са очевидни, но очевидно е и нежеланието на сегашният лидер Сергей Станишев да отстъпи поста. Очертава се сблъсък и макар че той ще е по-скоро сблъсък между политически джуджета, отколкото между политически титани, ефектите от него могат да бъдат титанично неприятни за българските социалисти.

/Фили/ С какво българите ще запомнят отминаващата 2011-та година? Във външно-политически план страната няма големи успехи, с които да се похвали и нищо чудно наистина, както смята нашият политически коментатор Пламен Асенов, от последните 12 месеца в паметта ни да останат повече спомени за това, което не се случи, отколкото за онова, което се случи. Слушаме Пламен Асенов.

През 2011-та година България, въпреки приетия година по-рано Национален план за действие и въпреки че покри основната част от техническите изисквания, не стана член на тъй нареченото „шенгенско пространство”. Терминът обозначава онази вътрешна за Европейския съюз общност от държави, чиито граждани не само пътуват свободно от една страна в друга, но могат да живеят и работят навсякъде без ограничения, докато в същото време прилагат единна визова и гранична политика, която повече или по-малко ограничава възможностите за това на всички останали. Като казвам, че страната „покри техническите изисквания” имам предвид буквално дори изисквания като смяна на счупените прозорци или привеждането в приличен вид на тоалетните по българските гранични пунктове. Разбира се – и други важни неща като въвеждането на документи с биометрични данни, засилване на мерките за по-добро административно обслужване, включително намаляване на корупцията по митници и граници и други подобни. Но все пак България, заедно с Румъния, не влезе в Шенген през тази година, както се очакваше! Това стана заради упоритите, но, трябва да се признае – справедливи, възражения на Холандия, Франция, Германия и Финландия. Те възразиха на влизането ни в Шенген заради високото ниво на корупция тук, заради състоянието на българската съдебна система, която се стреми сякаш да улеснява престъпниците и да затруднява нормалните хора, а не обратно, заради  високото ниво на организираната престъпност, оплела и съдебната, и административната, и политическата система на страната в лапите на своите тъмни икономически и други интереси.

Другото важно нещо във външен план, което не се случи с България през отминаващата година, бе да се превъзмогне натрупаното сред европейските партньори недоверие. То е свързано с проруското поведение на предишните две правителства, които съвсем не се смущаваха от широко споделяното мнение, че сме „руски троянски кон в Европейския съюз”, както и с колебливото поведение по тази тема на сегашното управление през първите две години от мандата. Така или иначе, президентът Георги Първанов, който се смята за основен стълб на руското влияние тук, остана, както и досега, изолиран от европейската политическа сцена, а това саботира и част от усилията на външния министър Николай Младенов да промени нещо. За повече европейско доверие към България никак не помогна и сценката, разиграла се, след като комисията по досиетата изнесе информация, че над половината действащи български посланици и консули са бивши служители или агенти на ДС. Намерението на кабинета веднага да ги отзове срещна не просто съпротива, а категоричен отказ от президента Първанов, който по Конституция има правомощията за отзоваването. На практика всички действия по тези теми сега са парализирани, поне докато новоизбраният президент от ГЕРБ встъпи в длъжност. Но така или иначе, върху лицето на активната и достойна външна политика на европейска България и през 2011, както и през последните поне пет години, беше хвърляна дълбока сянка, бръчките от която не е никак лесно да се заличат.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

07.12.11

Днес празнува своя двайсет и втори рожден ден най-старата и единствена оцеляла демократична партия в Източна Европа. По ирония на съдбата, нейното дълголетие е призвано да напомня с всяка изминала година за несбъдната синя мечта. Ако трябва все пак да се разкаже приказката  с няколко думи, то тя изглежда така:
В едно далечно време, когато още не е ясно дали се е зора зазорила или са се две нощи смесили, демократичните хора у нас решили да се разделят на партии, да направят коалиция, да обкръжат режима отвсякъде и така по-лесно да му видят сметката. Задачата се оказала невъзможна, защото всяка партия имала своя идея за бъдещето. Един искал партията му да управлява с таланта на целия народ, друг – само с енергията на предприемчивите, трети настоявал за връщане на земята в реални граници…..Поради тези и други неща, коалицията била здраво ошамарена на първите свободни избори. Когато дошъл сюблимният момент и трябвало да се наливат основите на новата държава, партиите в синята коалиция отново не се разбрали. Едни пили шампанско, другите пък гладували. Партията, която единствена не се разцепила, поела изцяло строителните дейности. Тя вдигнала демократична фасада над стария дом, ударила синята баданарка и, както си му е редът поканила вътре партиите, а после и гражданите.
И така партиите, включително демократичните, вече имали стряха над главата си. И спечелили изборите с малко и завинаги, каквато приказка излязла по онова време. И, разбира се,  въпросът за неуютния дом и за тежките врати на институциите, които редовно хлопвали под носа на гражданите, престанал да бъде актуален. Съвсем скоро обаче изскочили ченгета, скрити като коварните гърци във фасадата на новия стар дом. Правителството паднало. След дълго лутане демократичните партии забелязали надписа на фасадата на парламента „Съединението прави силата? Те последвали посланието и този път си направили само една партия. Синя. После се върнали пред парламента, ударили му шута и даже спечелили изборите.
Новите стопани знаели, че вътре в дома цари разруха и безстопанственост, затова изнесли имуществото на търг. Явили се най-вече кандидати на все още неразцепилата се Партия и го изкупили. Остатъците били бонус за стопаните и заминали по линия на работническо-мениджърската приватизация. Правосъдието, бидейки част от управлението на дома, тактично си замълчало.
Новото управление имало правилно отношение към Европейския съюз и поради това всеки божи ден преминавал в изпълнението на от трудни по-трудни хармонограми.
В края на мандата гражданите се умълчали. В изборния ден една част приветствала новодошлия стопанин с царствена осанка, а друга поела за гъби.
И така вървели дните, а с тях и годините, докато в синята партия се оказали отново с различни виждания. Но не относно бъдещото на Синята идея, а по скоро по въпроса кой да говори от нейно име. Вместо на щестнайсетинки, този път те разцепили само на половина. После събрали отново половинките, нарекли ги Синя коалиция, после пак ги разделили, защото не слепвали идеално, после пак ги събрали…
Но междувременно хората забравили за синята мечта. Гражданската държава останала мираж някъде в далечината. А когато една мечта стане мираж, хората нямат нужда от партии. Ерго, нямали нужда и от синята..
Ами това е приказката. И понеже няма щастлив край, не става да я разказвате на внуците. Не става и за възрастни, защото започнете ли, ще чуете твърде скоро едно равно и дълбоко и всенародно дишане. Ето защо моят съвет е – пренапишете приказката. Намерете щастливия край и започнете отначало.
Ами….. Ами наздраве на онези, които празнуват. Аз ще почакам още седмица, до 14 декември.
А може би и много повече.

+ Забележка: Поради технически проблеми с блога на Пламен Даракчиев, този негов текст се появява днес първо при мен.

Този текст е защитен от “Закона за авторското право…..” Право за препечатването му  електронни и печатни медии получават срещу сумата от 150 лева, преведени по сметка: UniCredit Bulbank – BG 04 UNCR 70004504154064, Пламен Асенов /Plamen Asenov/ За контакти, допълнителни уточнения и поръчки – тел. 0885 99 35 74. Колеги, надявам се поне занапред да подходите професионално и проявите уважение към институцията “журналист на свободна практика”. Ние не късаме житейските блага от Дърво на живота в собствена плантация, а, също като вас, сме принудени да ги купуваме от магазина! 

/Фили/ В България се засилва вълната на социално недоволство, надигнала се след изборите. Стачката в железниците продължава вече седмица, макар подкрепата за нея да е малка. Земеделски производители, недоволни от намаляването на договорената субсидия за сектора, тези дни блокираха пътища и гранични пунктове с тежка техника. Срещу възможността да им бъдат отнети някои социални предимства, остатък от времето на комунизма, макар и символично, протестират и служители от сектора за сигурност. Правителството засега не се поддава на натиска, но, както се очакваше, предложи компромис по най-болезнената тема – намерението за рязко увеличаване на пенсионната възраст в страната с една година, довело до масови демонстрации тази сряда пред Парламента.

- Пламен, в разговора ни през миналата седмица ти прогнозира точно такова развитие по въпроса за пенсионната възраст – компромис от страна на правителството. Какви са неговите измерения?

- Нека първо да кажа, Фили, че тази прогноза не беше никак трудна, защото логиката на събитията сочеше натам. Може би ако решението за вдигане на пенсионната възраст с една година още от началото на 2012 бе лансирано в по-спокойна среда, кабинетът щеше да го устои. То е правилно по принцип, а още по-правилно е заради кризата, в която се намира не само българската пенсионна система, но и цялата европейска икономика в момента. На фона на социалното недоволство в страната обаче то няма шанс да мине. И, съвсем резонно според мен, правителството тръгна към компромис именно в тази посока. Сега управляващите са в силна позиция, те могат да заяви на синдикатите – ето нашияj компромис по най-болезнения за най-много български граждани въпрос, къде е вашият компромис по другите теми?

А всъщност какво предлага кабинетът? Предлага пенсионната възраст да се увеличи не изведнъж с цяла година, а да расте с по четири месеца през следващите три години, така че като цяло ефектът, който трябваше да се усети през 2012-та, ще се реализира окончателно през 2014 година. Предполагам, че този вариант е бил предвиден, тоест, компромисът е предварително заложен като коз от правителствените експерти. Така или иначе обаче, каквито и да са финансовите разчети за прилагането на тази мярка, тя ще бъде неефективна, ако остане сама, ако не се включи в комплекс от други решения, които да нормализират ситуацията с пенсионната система.

- Всъщност, Пламен, такъв комплексен подход явно се търси, ако се съди по зреещото недоволство в сектора за сигурност, доколкото то е предизвикано от намеренията да се ликвидират редица социални предимства, които служителите там имат пред другите граждани. Това не е ли също стъпка към нормализиране на пенсионната система?

- Отнемането на привилегиите в сектора за сигурност при всички случаи е правилна стъпка, Фили. Бих я нарекъл дори – обнадеждаваща, при това не само за оздравяване на пенсионната система, но и за оздравяване на демократичната атмосфера в цялото българско общество. Известно е, че по времето на комунизма служителите в МВР и специалните служби, а също и хората в армията, бяха галеници на режима. Той ги галеше с привилегии, а те го защитаваха, понякога с нокти и зъби. Бих уточнил – най-често с ноктите и зъбите, изтръгнати от останалите граждани. Освен в буквален смисъл, казвам това и в преносен, Фили. Какво имам предвид? Така или иначе, полицаите и военните по времето на комунизма се пенсионираха рано, далеч  по-рано от всички останали граждани. За разлика от всички останали, те получаваха при пенсиониране не пет-шест, а двадесет заплати на куп. Искам да кажа – брутни заплати. При тях няма нетни, защото тези хора не плащаха от заплатите си никакви социални и пенсионни осигуровки по време на своята служба, те се поемаха изцяло от държавата. Проблемът е, че миналото време, в което говоря, е излишно, защото тази напълно недемократична традиция се запази напълно и през демократичните времена. Същите тези привилегии на служителите в  МВР и спецслужбите са валидни и досега, което означава, че всички ние ги кредитираме с част от нашите данъци, което е напълно неприемливо. Ако бях по емоционален човек, Фили, щях да кажа – поне срещу това да решаваха проблемите на обществото, вместо да ги създават, както мнозина от тях правят, но тъй като не съм емоционален, а сдържан човек, няма да кажа това.

- Да, забелязала съм, че твоята сдържаност в подобни ситуации понякога е стряскаща. Но по-важният въпрос е – ще успее ли правителството да удържи намерението си за отнемане на тези привилегии?

- Силно се надявам, Фили и то поради една проста причина, която, мисля, споменах и в разговора ни през миналата седмица. Имам предвид факта, че правителството среща силна обществена подкрепа за този вид реформи. Както я среща по отношение на реформите в железниците. Както я среща по отношение на трансформациите в субсидирането на земеделците…..

- Всъщност, Пламен, какъв е проблемът със зърнопроизводителите и защо те се оказаха толкова активни в този момент?

- Проблемът – от тяхна гледна точка проблем – е, че правителството като цяло намали средствата за субсидиране на сектора. Но още по-важното е, че то се опитва да промени и системата за разпределение на тези субсидии, като пренасочи по-голяма част от тях към дребните и средни производители, а не, както досега, лъвският пай да отива в не много голям кръг едри земевладелци. Както спонтанно възкликна премиерът Борисов неотдавна – като видях бедните земеделци да идват на преговори в Министерския съвет с коли, които започват от „Бентли” нагоре, направо ми се отщя да преговарям.

Така че, Фили, в заключение днес ми се ще да се върна към една мисъл, неколкократно лансирана през последните дни от редица независими икономисти и политически наблюдатели в България. Тя доста добре обобщава нещата около зараждането и развитието на сегашните социални протести тук и гласи, че тези протести се реализират изцяло в нереформирани сектори от българския икономически и обществени живот, че липсата на реформи е хранителна среда за тях. Затова и на мен ми се струва, че тези протести няма да успеят – просто реформите, дори частични, дори несръчни и недобре замислени, нямат алтернатива, отвъд тях е само разрухата, а тя вече ни е позната.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

Този текст е защитен от “Закона за авторското право…..” Право за препечатването му  електронни и печатни медии получават срещу сумата от 150 лева, преведени по сметка: UniCredit Bulbank – BG 04 UNCR 70004504154064, Пламен Асенов /Plamen Asenov/ За контакти, допълнителни уточнения и поръчки – тел. 0885 99 35 74. Колеги, надявам се поне занапред да подходите професионално и проявите уважение към институцията “журналист на свободна практика”. Ние не късаме житейските блага от Дърво на живота в собствена плантация, а, също като вас, сме принудени да ги купуваме от магазина! 

/Фили/ В България – градусът на социално напрежение започна да се повишава, след като в сряда стартира стачка на железничари срещу реформите в системата на БДЖ. Междувременно синдикатите обявиха пък за следващата сряда и национален протест по повод намеренията на правителството още от 1 януари 2012-та да увеличи възрастта за пенсиониране с една година – мярка, която наистина беше предвидена да се случи, но поетапно. Всичко това, разбира се, е съпроводено с гръмки изказвания от страна на синдикални лидери, с демонстративно напускане на съвета за тристранно партньорство и демонстративно връщане в него, както и с откровени опити на лявата опозиция да извлече политически дивиденти от ситуацията.

- Пламен, градусът на социалното напрежение в страната наистина ли е толкова висок или  сме свидетели на изкуственото му повишаване?

- Ако трябва да опиша ситуацията с едно изречение, Фили, ще кажа, че този градус не е толкова висок, колкото искат синдикатите и лявата опозиция, но в същото време не е и толкова нисък, че правителството да се чувства достатъчно комфортно при извършване на някои болезнени, но необходими реформи. Тоест, като цяло ситуацията не е добра, защото пряко и негативно засяга всички, а в такова положение решенията не са никак лесни.

- И все пак някакви решения трябва да се вземат, защото не може вечно да се стачкува, нали? Така че – кой и доколко е готов на компромиси в този момент?

- Специално по отношение на двете сфери, с които в момента са свързани синдикалните недоволства, Фили, реформата в БДЖ и частичната реформа в пенсионната система, аз не виждам особена база за компромиси от страна на правителството. Да, болезнено е да се съкратят няколко хиляди работници от железниците, но още по-болезнено е години, ако не вече и десетилетия наред, да се захранва изкуствено с пари на данъкоплатците тази изключително тромава, неефективна и губеща система. Неслучайно преди няколко дни премиерът  Бойко Борисов каза за протестиращите в железниците – да са стачкували, когато са харчили пари, без да има възвръщаемост, сега ако БДЖ стачкува, трябва да върне на данъкоплатците получените от тях 800 милиона лева. И добави нещо, което е много по-важно в случая – не една шеста, всички в БДЖ ще останат без работа, ако не се оздрави компанията, защото тя на практика е фалирала.

- Пламен, доколко реалистичен изглежда планът за оздравяване на железниците, не е ли той само поредният опит за замазване на нещата?

- На хартия планът за оздравяване изглежда добре, Фили. Той предвижда пет мерки – съкращаване на 2 хиляди от общо около 13 хиляди работещи в системата, спиране на 150 влака, които са напълно губещи, продажба на неоперативни активи, увеличение на цената на пътническите превози и продажба на цялата система за товарни превози. Друга тема е как се прилагат тези мерки, защото веднага изтече информация например, че в предвидената квота от 2 000 души се съкращават предимно оперативни работници, а не хора от огромната администрация. Така че откровената опасност да побългарим реформата в този случай съществува, Фили. И ако синдикатите бяха започнали битка срещу тази опасност, те щяха да имат силна обществена подкрепа. Сега обаче каузата им изглежда загубена и няма да срещне положителен отклик, защото работническите водачи решиха да се противопоставят срещу реформата като цяло, въпреки че самите те знаят колко е необходима. И още повече – колко е важна на фона на икономическата криза, която клати силно европейската икономика. В този смисъл, ако някой трябва да прави компромиси за БДЖ, това са именно синдикатите. И компромисите от тяхна страна вероятно няма да закъснеят, стига само да се убедят, че правителството е твърдо в намеренията си. В момента, струва ми се, все още сме на етапа, когато синдикатите пробват дали правителството няма да се поддаде на директен натиск.

- Пламен, сякаш обаче не стоят точно по същия начин нещата, свързани с реформата в пенсионната система?

- Да, Фили, макар тук също да не виждам основания за компромис от страна на управляващите, това най-вероятно ще се случи, защото позицията им е уязвима по няколко причини. Първо – с идеята да се увеличи възрастта за пенсиониране с една година става дума не за цялостна реформа, а за частична мярка, за решение, взето на практика на пожар, след като се разбра, че Националният осигурителен институт е назад с над 2 милиарда лева и буквално утре няма да може да плаща не ниски, а никакви пенсии на никого. Второ – става дума за мярка, която се въвежда едностранно и рязко, въпреки че правителството – и то именно това правителство, а не някое предишно – има официално споразумение със синдикати и работодатели за поетапно въвеждане. И трето – тази мярка засяга твърде много хора, на практика всички хора в България и сама по себе си не е никак популярна. Ето кое подхранва и непрекъснатите опити на БСП и ДПС да извлекат политически дивиденти от ситуацията, като се впишат по един или друг начин в очакваните през следващата седмица протести.

- Тоест, ти смяташ, че в този случай по-скоро правителството трябва да направи някакви компромиси и да излезе с по-разумни предложения?

- Не бих го формулирал точно така, Фили, макар че вероятно точно така ще стане, очаквам правителството, поне донякъде, да се поддаде на натиска. Това, което аз в действителност смятам обаче, е че системата на общественото осигуряване в страната се нуждае не просто от дълбока реформа, а от принципна промяна във философията и подходите, които стоят в нейната основа. Пожарните мерки при сега съществуващата система, дори и да проработят, то ще е частично, временно и, както всички лоши лекарства, повече ще навредят заради страничните си ефекти, отколкото да излекуват конкретното страдание. Опасенията ми обаче идват оттам, че нито правителството, нито синдикатите, най-малко синдикатите, разбира се, мислят в тази посока. Те сякаш се надпреварват да предлагат идеи и ходове, които или изобщо няма да проработят, или по дефиниция са обречени на неуспех – при това дори не в дългосрочна, а най-много в средносрочна перспектива.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

/Шеста съвместна изложба на Даниел Дянков, Николай Бузов, Румен Жеков и Иван Тотев – галерия „Резонанс”, Пловдив/

Пламен Асенов

Знаете ли каква е разликата между звездите на рокендрола и тези на изобразителното изкуство? Разликата е, че рокаджиите излизат на сцената…..например един Бетовен или Моцарт…..излиза и казва – аз съм велик, защото измислих това парче. И започва да го свири.

Докато художниците, някой си Ван Гог примерно, още преди да се появи на сцената, го чуваш да мърмори под сурдинка някъде зад кулисите – това парче слънчоглед е толкова велико, само защото аз го нарисувах, нали. И така си е, всички знаят, че то наистина е велико, само защото той го е нарисувал. И само когато той го е нарисувал.

От тези различни подходи идва и разликата в реакцията на публиката, когато едните или другите излизат пред нея. Ще се убедите сами, като си дадете сметка, че докато ви представям тези четири звезди в българското изкуство на изображението, заради които сме се събрали днес, на вас няма да ви идва отвътре да ги посрещнете със силни викове и ръкопляскания, да свирите с пръсти и да тропате доволно с крака и ръце, спонтанно да запалите стотици запалки, за да осветите затъмнената зала.  Макар че точно в този случай много ми се иска така да подходите, защото бандата си заслужава…..

Но нещо за бандата като цяло ще кажа после, първо искам да ви представя хората в нея един по един – не само за да разберете кой кой е, а и за да свържете веднага лицето на автора с творенията, които го изобразяват в тази изложба.

Започвам с Николай Бузов. Според мен само на пръв поглед изглежда така, сякаш космическата геометрия в неговите платна се опитва да види и обозначи онзи момент, когато формата се ражда. Всъщност ако човек се вгледа добре, ще види, че става дума по-скоро за обратното – за начина, по който формата, простата, първична форма, започва да твори пространство, време и всичко останало. В този смисъл Николай ми прилича не на човек, който отива някъде, за да търси началото, а на човек, който се връща от някъде, натоварен с твърде крехката надежда да стигне до края, онзи край, чиято посока е навсякъде наоколо.

Даниел Дянков е напълно различен. В акварелите, които показва този път в Пловдив, той, струва ми се, поставя пред нас загадки. Например – кой е, как изглежда и къде живее странният свят, чиито парченца виждаме, ефирно забулени, да прозират в творбите на Даниел. Също, може ли съвършено непознатото, а нищо чудно – и напълно измислено слово, да бъде изписано пред очите ни с цялата си граматика и разгърнато в пълния си смисъл, но по този начин – вместо да разкрие – да направи съвсем невидима за публиката онази тънка граница между реалност и вълшебство, скрита в загадките.

Румен Жеков като художник е толкова далеч от баналното, че, за да започна да говоря за него, без да прозвуча претенциозно, трябва да кажа нещо банално. Изразът, който ме напъва отвътре, е, че Румен не престава да ме изненадва. Вчера например, още щом видях тази, новата работа, която ни посреща на входа, тя веднага ми прозвуча като хайку – истинско поетично тристишие, макар сътворено не в слово, а в цвят. На човешки аз бих превел тези две прости бели мазки на електриков фон така:

Виждам

как реалността

съществува

Не знам дали съм прав, в смисъл – не знам дали съм прав, че реалността съществува, просто казвам, че работата на Румен така ми звучи.

Разбира се, тъй като от четиримата автори най-добре познавам Иван Тотев, оставих си го за десерт накрая. Новото сега, щом видях струпани, сякаш най-небрежно, работите му тук-там из залата, беше впечатлението, че всички те отиват някъде. През годините съм казвал разни неща за Иван. Например че прави камъка, метала и изобщо всякакви материали, да изглеждат по-меки, отколкото са в действителност. Или че колкото по-здраво са стъпили на земята неговите фигури, толкова по-близо е до тях небето. Сега обаче за първи път усетих не само динамиката, която идва от вътрешното напрежение в творбите му, видях не само движението им по оста горе-долу, но забелязах също и техния стремеж наистина да се преместят в пространството, да тръгнат в ширина, по хоризонтала. Или към някакъв си техен хоризонт, кой ги знае…..

Е, засега толкова за четиримата артисти като такива. Ако искате наистина дълбоки прозрения за тях и творбите им, питайте сведущи изкуствоведи, не мен, аз съм само един човек, който гледа. За да сме съвсем на чисто обаче, на края искам да си призная и една грешка, сътворена по-рано.

През лятото на 2009-та, когато същите тези художници за четвърти път имаха съвместна изложба, писах, че те се опитват да направят нещо като заговор. Сега, вече при шестата им проява, разбирам, че съм сгрешил – те очевидно не са рехава група случайни заговорници, а, независимо дали сами си дават сметка за това или не, са истинска, добре организирана банда, нещо като бандата на четиримата, но не в китайската, а в българската култура. И ми е малко чудно, че министър Вежди не е тук, та да види с очите си заплахата и да предпази обществото от нея.

Защото, както сами можете да се убедите от показаното в тази зала, оказва се, че ако преди две години съм сгрешил за степента на сплотеност на въпросната банда художници, то съвсем не съм сгрешил по отношение на тяхната цел – да се придържат колкото може по-близо до истинските стойности и колкото може по-далеч от чалгата, която властва в българското изкуство. Също – да демонстрират винаги, когато могат, че освен дължина, ширина и височина, човешкият дух, за да продължи да съществува, трябва непременно да притежава и едно четвърто измерение – дълбочина. А подобни идеи са опасни не само за културния, но и за цялостния ни български живот, защото могат да го заразят с форма и смисъл.

Дори се блазня от мисълта, че подобни идеи могат да докарат нещата дотам, та публиката да обърне гръб на чалга-политиците ни, на Азис и Преслава, на Иван и Андрей, на цялата кохорта непреходни недоразумения на прехода и спонтанно да започне да приветства истинските артисти като звезди всеки път, щом ги мерне на улицата. Не че наистина ще стане така, но все още си позволявам разкоша да се блазня от тази мисъл.

Този текст е защитен от “Закона за авторското право…..” Право за препечатването му  електронни и печатни медии получават срещу сумата от 150 лева, преведени по сметка: UniCredit Bulbank – BG 04 UNCR 70004504154064, Пламен Асенов /Plamen Asenov/ За контакти, допълнителни уточнения и поръчки – тел. 0885 99 35 74. Колеги, надявам се поне занапред да подходите професионално и проявите уважение към институцията “журналист на свободна практика”. Ние не късаме житейските блага от Дърво на живота в собствена плантация, а, също като вас, сме принудени да ги купуваме от магазина! 

/Фили/ В България – правителственият проектобюджет за 2012 година бе приет на първо четене в Парламента. Оценките за него са твърде противоречиви, но като цяло всички са наясно, че той е ориентиран по-скоро като опит страната да оцелее без големи поражения в кризата, продължаваща все още в икономиките от еврозоната, отколкото към идеята за развитие и сериозни реформи в страната.

- Пламен, коя е думата, употребявана най-често във връзка с бюджета за догодина?

- Трудно е да се каже, Фили, след всички изговорени думи и всички оценки, дадени от различни страни. Все пак – бих посочил думата „консервативен”. Но веднага ще дам и пример за това как тази едничка дума може да се натовари със съвършено различни значения. От синдикатите например казаха, че бюджетът е консервативен в смисъл на свръхпредпазлив. Работодатели заявиха, че заложеният в него консервативен подход ще се отрази негативно върху общото ниво на заетост в страната. Независими икономисти критикуваха като проява на консервативност липсата на нови подходи при формирането на самия бюджет, както и някои от заложените в него параметри, които на практика няма да доведат до извършване на наболели структурни реформи в сфери като осигурителната и пенсионната система, здравеопазване, образование и други. От левицата осъдиха десния консерватизъм на бюджета по отношение на социалната сфера, за която не се предвиждат очакваните отдавна реални увеличения. От десницата пък осъдиха левия консерватизъм на бюджета, като заявиха, че в него не само не са заложени условия за извършване на необходимите реформи, но и с някои свои постановки той силно ще засегне развитието на малкия и средния бизнес в страната.

- И все пак, Пламен, въпреки различията, проектът мина на първо четене в Парламента. Очакват ли се някакви сериозни промени в периода между първото и второто четене?

- Да, Фили, очакват се. И това всъщност е последният пример, който искам да посоча за разнообразните значения, които всеки тук влага в думата „консервативен”. Защото накрая излезе финансовият министър Симеон Дянков и каза, че, както и да се оценява бюджетът в този момент, всъщност между първото и второто четене той вероятно ще трябва да бъде променен и то в посока към…..още по-голяма консервативност.

И примерът за това бе даден веднага с едно правителствено решение. Поради изключително тежкото положение на Националния осигурителен институт, чиито дефицит през тази година надхвърля вече 2 милиарда лева, кабинетът предложи още от 1 януари 2012 година да бъде увеличена с една година възрастта за пенсиониране в страната. По принцип такава мярка имаше предвидена от по-рано, но нейното въвеждане трябваше да стане поетапно и да приключи някъде към 2020 година. Форсирането на събитията в случая е напълно разбираемо, макар да има сериозни съмнения дали най-пряко засегнатите от промяната хора ще поискат да го разберат достатъчно правилно. Впечатлението ми е, че по-скоро няма да поискат.

- Пламен, не е ли обаче прав министър Дянков, като настоява, че, при задълбочаващата се криза в еврозоната, България не може да си позволи очаквания за сериозен растеж?

- Сигурно е прав, Фили. Аз не съм икономист, но и простата логика сочи, че след като икономиката ни е обвързана между 60 и 70 процента с европейската, сериозен растеж тук трудно може да се предвиди в близките една, дори две години и трябва да сме предпазливи, а настояването, най-вече от ляво, за наливане на пари в непроизводителни сфери, е безотговорно. Защото бюджетът не е, или поне не би трябвало да бъде, нещо, което си измисляш като необходимо количество пари и после пускаш печатницата, за да си ги набавиш, тоест, не е въпрос на желание, а на реалности. Достатъчно пъти сме се парили от нереални бюджети.

От друга страна обаче съществува и легитимното виждане, че на българите им идва вече прекалено тежко непрекъснато да затягат коланите. Когато Европейската икономика беше в разцвет, те затягаха коланите заради вътрешни причини, да речем – заради лошо управление, и бяха най-бедните европейци. Сега пък трябва да ги затягат заради външни фактори….. и пак са и ще бъдат най-бедните европейци. От чисто човешка гледна точка това е наистина едно доста изтощително упражнение.

- Но ако обобщим – малък растеж, увеличени дефицити, недобро разпределение на средствата за различните сфери – коя от тези критики към предложения бюджет изглежда най-силна и правилно насочена?

- Според мен най-важната критика, Фили, която се появи по време на дебатите, не е свързана с конкретния размер на парите като приходи, с тяхното увеличение и намаление или с тяхното преразпределяне в тази или онази сфера, а със самия принцип на формиране на бюджета. С други думи – впечатли ме най-вече тезата на независимите икономисти Петър Ганев от Института за пазарна икономика и Георги Ангелов от институт „Отворено общество”.

Те казаха, че и сега, както в предишни години, не се залага принципът на програмното бюджетиране, а отново се търси разпределяне на средства според тавана на разходите, с които всяко министерство разполага. Това е критика към самата философия на формиране на бюджета и тя ми изглежда правилна, защото сме свидетели как вече двадесет години в България се възпроизвежда един модел, останал на практика от времето на социализма и доказал своята неефективност. Когато министерствата получават пари на калпак и ги харчат по свое усмотрение, резултатът е този, който виждаме. Ако се въведе модерният европейски принцип на програмното бюджетиране, нещата рязко ще се ориентират към реалните нужди на съответната сфера, а няма да са, както досега, насочени предимно към издръжка на администрацията.

Много важен аргумент в полза на този подход е и фактът, че прилагането му на практика не струва пари. Или поне – че парите, които струва, са капка в морето, в сравнение с парите, които ще спести или парите, които ще се пренасочат към реални, а не измислени, обществени нужди. Разбира се, Фили,  тъй като е прекалено лесно, няма да има награда за онзи слушател, който познае, че този подход за правене на бюджет упорито не се прилага в България не заради друго, а най-вече заради силната вътрешна съпротива от страна на самата българска администрация.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

Този текст е защитен от “Закона за авторското право…..” Право за препечатването му  електронни и печатни медии получават срещу сумата от 150 лева, преведени по сметка: UniCredit Bulbank – BG 04 UNCR 70004504154064, Пламен Асенов /Plamen Asenov/ За контакти, допълнителни уточнения и поръчки – тел. 0885 99 35 74. Колеги, надявам се поне занапред да подходите професионално и проявите уважение към институцията “журналист на свободна практика”. Ние не късаме житейските блага от Дърво на живота в собствена плантация, а, също като вас, сме принудени да ги купуваме от магазина! 

/Фили/ Вчера се навършиха 22 години от 10 ноември – ден, сочен за край на комунизма в България и начало на прехода към демокрация. „Дали този преход вече завърши?” – това е само един от въпросите, по които в българското общество продължава да няма съгласие.

- Пламен, изборите в България отминаха, но изборните страсти още не заглъхват. Вече има рекорден брой дела за касиране на кметски избори, а лявата опозиция обяви, че ще иска касиране на резултатите и от президентския вот. Има ли смисъл от този акт?

- Ако търсим смисъл, Фили, в това изборите за президент да се анулират и съдът да обяви загубилия кандидат на БСП за спечелил, това няма как да стане. Първо, преднината от около 160 хиляди гласа за Росен Плевнелиев от управляващата партия ГЕРБ, не може да бъде стопена с доказателства за опорочаване на вота глас по глас, колкото и нарушения да са документирани в изборния ден. И второ – защото самото формулиране на нещата по този начин звучи абсурдно и нелепо.

Да, наистина, организацията на изборите беше лоша. В резултат на това е възможно в някои по-малки населени места, където между двама кандидати за кмет разликата е  няколко десетки гласа, касирането да доведе до промяна, макар че и това е съмнително. По отношение на резултата от президентския вот обаче опитът за служебна победа чрез съда е безсмислен от гледна точка на интересите на цялото българско общество. То само може да ни вкара в допълнителна конфронтация и да отклони вниманието от наистина важните въпроси на деня, свързани най-вече с икономика и реформи.

- Защо тогава социалистите пристъпват към този акт?

- Защото той прекрасно се вписва в техния партиен интерес, Фили. От позицията на самата БСП, в чисто политически план, решението за касиране на вота има смисъл, макар че, както казах, няма да има търсения краен резултат. Всъщност обаче, от друга страна, със сигурност ще има търсения от върхушката на БСП резултат. Защото тази върхушка тръгва в битката не за да постигне реално касиране на избора за президент, а с други цели. Например – за да демонстрира пред обществото, че партията все още е жива, че дори не е в кома след съкрушителната загуба, която понесе на последните избори. Също – да заяви нагледно, че продължава да е водеща опозиционна сила, с която управляващите трябва да се съобразяват. Освен всичко друго, това са две познати стратегии за оцеляване на самата червена партийна върхушка, която по навик не иска да понесе вината си като подаде оставка, а иска героично да остане на своя пост.

- Смяташ ли, че сегашните червени лидери ще успеят в това свое начинание?

- Поне временно – да, ще успеят. Но има и още нещо важно, Фили. По всичко личи – и решението да се иска  касиране на изборите е поредното доказателство – че от известно време насам БСП се опитва да заиграе пред българското общество ролята на спасител на демокрацията в страната, спасител от едноличния, тоталитарен, както червените твърдят, подход, прилаган от премиера Бойко Борисов в управлението. И очевидно е също, че левите искат да бъдат възприемани в тази си месианска роля в стратегически план – поне за следващите, ако не и за по-следващите, парламентарни избори. Тук вече внимателният наблюдател вероятно ще прозре влиянието на все още действащия президент Георги Първанов, който подготвя почвата да се превърне отново в успешен партиен лидер, след като окончателно напусне креслото на „Дондуков”1, което заемаше като неуспешен президент цели десет години.

- Пламен, защо намесваш Първанов, след като именно сегашният лидер на БСП Сергей Станишев поде опита за трансформация на партията в пръв защитник на демокрацията?

- Станишев е пътник, Фили. В политически смисъл, разбира се. Събраха му се много неуспехи и един ден той ще трябва да понесе отговорност за тях. Освен това – денят идва с наближаването на 22 януари, когато ще се смени караула в президентството. Но най-важното в случая е, че Станишев няма капацитет за подобна трансформация. Това е идея от мащаба именно на Първанов – човекът, който от заместник на Жан Виденов се представи за спасител на нацията от Жан Виденов, човекът със Сталинградската битка за Кърджали срещу Ахмед Доган, който после се прегърна с Доган във властта, онзи, който заклейми НАТО и въздушните удари срещу Милошевич, а после като президент работеше всеотдайно за членството на България в НАТО. Така и в сегашната ситуация можем да видим как зад кулисите Георги Първанов се гримира като Георги Димитров и опитва да създаде единен фронт срещу тоталитарната власт на Бойко Борисов…..

- Всъщност, Пламен, такъв единен фронт в момента не се ли създава по естествен път, като имаме предвид поведението на опозицията не само от ляво, но и от дясно?

- Донякъде изглежда така, Фили. Например десните партии заявиха съгласие с БСП, че организацията на последните избори беше лоша и имаше много нарушения. Те, макар да отказаха да подкрепят това с подписи в парламента, също както левите, заявиха, че президентският избор трябва да бъде касиран. Както и БСП, десните критикуват силно едни или други аспекти на предложения от ГЕРБ бюджет за следващата година. Има и още подобни примери. Само че основанието за това не е съгласието за единен фронт, а еднаквото състояние в което се намират сега всички партии в България, с изключение на ГЕРБ и ДПС – състояние на политически полуразпад. И тъй като никоя не вижда друг полезен ход, всяка намира свои основания да се зъби на тирана Борисов като част от стратегията си за оцеляване. Колко ще оцелеят наистина и колко ще се сгромолясат напълно – ще видим до една година време. Но изглежда, че дори да се създаде единен фронт срещу ГЕРБ, то най-вероятно процесът ще бъде съпроводен и със създаването на втори единен фронт – около ГЕРБ. Донякъде това е добре, то означава, че политиката тук по естествен път може да се ориентира към възстановяване на изкуствено разбития преди десет години двуполюсен модел. От друга страна обаче не е толкова добре, защото едва ли точно партия ГЕРБ може да претендира за носител на автентичното дясно политическо мислене и действие, необходимо в момента. Но, както обикновено става в тази страна – изглежда като нямаме каквото искаме, ще трябва да се задоволим да искаме каквото имаме. И да не му се мръщим много-много.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com