Блогът на Пламен Асенов

Разговор на Фили Ладгмън от радио SBS, Мелбърн, Австралия, с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

05.12.08 г.

/Фили/ Познавате ли хора, които се казват Димитър, Огнян, Наско? Познавате ли г-н Талев, г-н Пламенов? Всеки българин навсякъде по света има тефтерче с телефони, в което вероятно са записани тези и други подобни имена – обикновени имена, делнични имена. И в същото време точно този Димитър, точно този Огнян, точно този Наско, вероятно са познати на малцина, защото са обикновени хора, които живеят нормалния си живот между дома, работата и някоя ракия с приятели вечер.

Всъщност не. Точно този Димитър със сигурност е познат на огромна част от българите, дори в Австралия, само че под името на известния телевизионен водещ на “култовото” някога предаване “Всяка неделя” Кеворк Кеворкян. Точно този Наско е бивш изпълнителен директор на БНТ и под името Нидал Алгафари играе в публичното пространство ролята на продуцент и режисьор, консултант е на някои от предизборните кампании на Българската социалистическа партия. Точно този Огнян, познат като литературния критик Иван Гранитски, беше генерален директор на Българската национална телевизия, в момента е собственик на едно от най-големите български издателства “Захарий Стоянов”. Г-н Талев пък е Иван Гарелов – “легендарният” водещ на седмичното политическо предаване “Панорама” , а г-н Пламенов е популярният кинокритик и бивш главен редактор на вестник “Демокрация” Атанас Свиленов.

Тези и още над тридесет имена на хора, заемали ръководни длъжности в БНТ, които са били – а за някои има съмнения, че продължават да бъдат – сътрудници на бившата комунистическа Държавна сигурност, бяха огласени наскоро от комисията по досиетата. Твърди се, че списъкът не е пълен.

Известна част от имената и досега бяха публична тайна. Други повече или по-малко предизвикаха изненада. Най-важното е обаче, че в българското общество официалната им поява предизвика вълна от въпроси. Те са свързани както с необходимостта да се изяснят истинските лица зад маските на конкретните хора, така и с по-общи теми – как и доколко, заемайки ключови медийни позиции, те са манипулирали целия български преход, за какъв точно вид национална сигурност са работили, пишейки доноси срещу приятели и колеги, каква е ролята и докъде се е простирало влиянието на техните водещи офицери в медийната среда. Все по-често започва да се чува публично и въпроса за характера, методите на действие и обема на влияние на Държавна сигурност изобщо в българския национален живот.

- Пламен, изваждането на светло на журналистите, сътрудници на бившата ДС, май предизвиква по-голям обществен интерес, отколкото огласеното преди време име Гоце, което самият президент Георги Първанов е имал като сътрудник. Може ли да се очаква най-сетне, близо двадесет години след началото на прехода, дебатът по темата досиета, ченгета, Държавна сигурност, да бъде наистина проведен?

- Големият интерес точно сега е напълно разбираем, Фили, защото президентите са преходни, а журналистите – ако не вечни, то поне с дългосрочно присъствие в обществения живот. Смея да твърдя също, че в демократични условия, а и в условия, които са дори само привидно демократични, президентите, поради наличието на някакви конституционни ограничения и механизми за контрол между властите, не могат да нанесат толкова големи поражения на обществото, колкото журналистите. Става дума, разбира се, за “привидните”, ако мога така да ги нарека, журналисти, онези, които са в професията не за да информират, а за да манипулират, не за да казват истината, а да пробутват истината на господарите си, не за да анализират случващото се, а да внушават нечии визии и желания. Затова смятам например, че в това отношение законът за отваряне на досиетата трябваше да бъде много по-широкообхватен, като предвиди отварянето на досиетата не само на заемалите ръководни постове, но и на всички журналисти, включително такива като мен, които през годините на прехода са работили за чужди медии, пряко ориентирани към българската аудитория.

- И продължават да работят…..

- Да, и продължават…..горката национална сигурност…..или горкото контраразузнаване…..Извън шегата обаче, има още нещо нелепо в този закон, Фили, пак по отношение на колегите от гилдията. Вадят се досиетата на журналисти, сътрудничили на Държавна сигурност, но не се вадят досиетата на тези, които са били само обект на доноси и разработки.

Аз например…..не знам сега как стои въпроса, но по един от предишните закони се опитах да си прочета досието и получих отговор, че такова не съществува. Ами как да не съществува, като през 88-ма година ченгетата ме уволниха от вестника в Кърджали, защото не си държах устата затворена, включително по темата “възродителен процес”? Как да не съществува, като през 89-та година ме викаха на разпит в полицията и ме заплашваха ту че ще ме вкарат в затвора по член 273 за антидържавна дейност, ту че ще ме изхвърлят в Турция? Как да не съществува…..

Не, няма да продължавам, Фили, защото ще отиде цялото ни време. Съжалявам, че давам пример със себе си, но когато се коментира деликатна тема като досиетата, не мога да ангажирам пряко нечия чужда съдба, макар да знам много такива.

Така всъщност стигам до отговора на твоя въпрос дали дебатът за ролята и мястото на ДС в съдбата на България през последните десетилетия най-после ще се осъществи. Не, няма да се осъществи, защото сега по закон ние научаваме имената на отделни хора и донякъде – какво те конкретно са вършили като сътрудници на службите. Но това е малък процент от истината за всеобхватната престъпна дейност на комунистическите служби и нейните проекции след промените. До истинския дебат ще се стигне едва когато научим не само имената на използваните от ченгетата маши, но и когато научим повече за дейността на техните вербовчици и водещи офицери. А най-истински дебатът ще стане пък когато всички други хора в България, онези, които не са били нито маши, нито с маша в ръката, видят собствената си папка и осъзнаят как по един или друг начин, повече или по-малко пряко, са били сред жертвите на системата.

- Говориш за всички хора в България като засегнати, но, както става ясно, има трайна тенденция сътрудниците на бившата Държавна сигурност да се оказват около десет процента от проверените във всички сфери. Някой наблюдатели казват също, че като се четат самите досиета, става ясно колко некадърно и често през пръсти службите са вършили своята работа. Наистина ли смяташ, че тяхното влияние е било толкова масово, та всички са засегнати?

- Десет процента сътрудници никак не е малко, Фили. Искаш ли да направим един мислен експеримент. Нека си представим тогавашна България като феодална държава, каквато всъщност си беше, управлявана от аристокрация, каквато всъщност нямаше, но да го приемем в името на експеримента. В такава ситуация ако контролираш елита, значи контролираш цялата държава. Известно е, че аристокрацията навсякъде, където съществува, е от порядъка на процент-два от населението, нека да са пет. А тук говорим за десет процента сътрудници, които така или иначе са подбирани сред по-будната и отворена част от “народа”.

Разбира се, те не бяха точно аристокрация. Като им чете човек доносите, даже са твърде далеч от представата за истинска аристокрация. Трябва да се припомни, че самите кадрови ченгета, макар сега да лъсва публично цялата им некадърност и неграмотност, тогава смятаха себе си за елит и компартията в разни документи си ги величаеше точно по този начин. А както става ясно, те пък сполучливо са наричали своите маши или сътрудници “сачми” – вероятно защото точно с тяхна помощ онзи раздрънкан сачмен лагер на “социализма” успя да се търкаля толкова дълго.

Но дори и да не е сто процента истина предположението, че на практика всички хора в България са били обект на пряко следене, ще продължа да твърдя, че всички са били пряко засегнати. И продължават да бъдат, дори да са родени след 89-та година.

Веднъж – защото парите на всички бяха харчени с лека ръка през секретните фондове, за да се провеждат тъпи, а често и престъпни “мероприятия” на службите. Втори път, защото чрез дейността на ДС и нейните сътрудници се пилееше безконтролно и безгранично обществена енергия, необходима за други цели. Трети път – защото така се създаваше ненормална атмосфера на напрежение, подозрителност и страх, атмосфера, в която публичната истина се зъбеше пропагандно, а частната истина бързо се потулваше под миндера, атмосфера, която отрови психиката и здравето на българското общество. Четвърто – всички сме засегнати, защото именно тогавашната “активна” международна дейност на специалните служби на България, а следователно и на техните сътрудници, които сега с гордост твърдят, че са работили за “висши държавни интереси”, създаде лошия международен имидж на страната. Пето – дейността на октопода Държавна сигурност, чиито пипала не бяха отрязани навреме, доведе до голяма степен до драматичната, ако не и трагична неспособност на българското общество вече двадесет години след промените да започне да се държи като цивилизовано европейско общество.

Има още много аргументи, но ще спра дотук, за да мога само да спомена накрая и третото си основание да твърдя, че истинският дебат за дейността на ДС в България пак няма да се осъществи. То е заради факта, че никой, включително и журналисти, които работят по темата, не поставят най-важния въпрос – за необходимостта да се отворят онези архиви, в които са фактите за връзките и зависимостта на ДС от руските, тогава съветски, специални служби. А демократичният преход в България няма как да завърши окончателно, докато не прочетем и страниците от този архив.