Блогът на Пламен Асенов

 

Излезе новата ми книга поезия – “Зодиак на смъртта”.

Колкото и да съм скромен, не мога да не призная, че освен като текст, тя стана страхотна като оформление и цялостна визия /макар че поради моята пълна техническа неграмотност, по корицата, която съм сложил тук, в блога, това не си личи добре/. А иначе заслугата е на издателство “Жанет 45” и на големия пловдивски художник, приятеля Румен Жеков.

Книгата всъщност за мен не е нова, писал съм я в продължение на 13-14 години – от 1989 до към 2002 г. “Зодиак” е своеобразно продължение и развитие на темите и поетичните техники от първата ми книга “Стихотворения”. Сведущи смятат, че стиховете в нея звучат странно и необичайно от гледна точка на българската поетична традиция, но тъй като не знаят към коя традиция да ги отнесат, наричат това “творческо търсене”.

И аз съм съгласен с тях. Защото, в края на краищата – не сме на този свят само да лапаме пържоли, а и да търсим себе си.

 

Ще илюстрирам цялата работа с едно стихотворение, което се казва “Рабиндранат Тагор се моли на Бога в Лондон”. Дванадесетте стихотворения от заглавния цикъл “Зодиак на смъртта” също могат да се изровят някъде из блога ми. А за да се прочетат останалите, човек трябва да прескочи до най-близката или до най-любимата си книжарница и да попита.

 

 

РАБИНДРАНАТ ТАГОР СЕ МОЛИ НА БОГА В ЛОНДОН

 

      Както и да се наричаш, не преставам да те виждам

всеки път, щом те погледна. Аз съм крехката тръстика

през която преминава светлината като мисъл.

   И косата ми е дълга – крайчетата и потапям

в някаква река течаща през средата на живота

и достигаща до края. Сякаш ти си я създал когато

си решил, че да създаваш, е единственото нещо.

   И ръцете ми докосват всичко свързано със тебе

всеки път, щом ги протегна. Не от липсата на думи

се страхувам да ти кажа как във мене се наричаш,

а от липсата на мене, щом съм свещ, която гасне

в твоите ръце без пламък.

 

   През очите ми се вижда стръкчето трева

зелено от земята до небето. Неговият цвят ми

стига да позная, че в живота мисълта не се загубва

както слънцето на залез – само вечно се повтаря.

   Някъде отвъд изглежда съществуват други мерки – по-големи

или пък по-малки, или просто няма нищо. Твойта светлина обаче

преминава през нещата в този свят и се завръща,

за да продължи да свети докогато съществуваш.

   Откогато съществувам, думите, с които пазя

равновесие в живота, идват винаги когато

се опитам да ги кажа. Моля те, не ги забравяй,

както не забравяш нищо.

 

   Падам като нощна пеперуда в обятията на

голямата ти книга. Моите криле са страници,

които знаеш наизуст и нищо интересно

няма в тях, освен че си ги писал.

   Преди да ги затвориш, ще си спомня

как някога разбрах, че съществувам:

в една река, от светлина облян, аз те видях

в лицето ми загледан, чух моя глас от тебе

да излиза и още продължавам да го чувам.

   Сега спокойно продължи нататък през стройните

редици на живота и на смъртта или каквото има още.

Творението рядко осъзнава, че е създадено,

за да създава, но, както и да те наричам,

аз ще остана винаги при теб

като прашец по пръстите залепнал.